ДВЕ ДУШИ

Стихотворението Две души е представително за двойствеността на човека в поезията на Яворов. Текстът е изповед за нагласата на модерния човек да търси собствената си различност, за изгубената му или за осъзнатата му като невъзможна цялост.

Творбата започва декларативно: Аз не живея: аз горя. Изречението е заредено с вътрешен драматизъм. Отрицанието не живея намира свое противоречиво обяснение в твърдението аз горя.

Стихът е провокативен с двусмислицата си, заложена в него. От една страна, може да се мисли за възходяща градация не живея горя. Глаголът горя е използван в своя непряка, метафорична семантика и означава не просто съществуване, а динамично, интензивно живеене, изпълнено с много страст, наситено с въжделения и усилия на духа. Възможно е в стиха да се открие и антитеза. Тогава глаголът горя ще означава самоунищожаване, умиране и смислово ще се противопоставя на живея.

Разгръщането на мисълта в следващите стихове: Непримирими/ в гърдите ми се борят две души, внася яснота в ситуацията, но не намалява, а увеличава драматизма. Вижда се, че и двете възможности, въведени с началното не живея: аз горя, се реализират паралелно. В гърдите на лирическия Аз се разиграва противоборство между антитетични сили. Това действие става причина той да определя същесттвуването си и като свръхнапрегнат живот, и като процес на самоунищожение.

Драматизмът произтича и от вътрешното безсилие на лирическия Аз. Стиховете го представят като безмълвен свидетел на ожесточен двубой, неговото Аз, неговото същество е арена, на която се разиграва титаничен сблъсък, в който Аз-ът не може да се намеси, да вземе страна по своя воля. Той само констатира случващото се, той обяснява противоречивостта на екзистенцията си с архетипния двубой между земното и небесното, ангелското и демонското.

Драматичната раздвоеност на човешката си същност субектът изказва чрез твърдението, че у него обитават две души. По принцип човек има една душа, но душата на лирическия Аз или се е разпаднала на две противоположни половини, или две души воюват коя да го притежава, коя да се превърне в негова. Трагизмът в ситуацията произтича не от противоборството на двете начала, а от човешката незначителност и обреченост да не може нищо да определя дори и по отношение на собствената си същност, на личната си екзистенция. Той е единствено безмълвен свидетел. Противопоставянето между двете души е фатално за лирическия Аз В гърди ми/ те пламъци дишат и плам ме суши. Макар главната инициатива като цяло да остава вън от волята и възможностите на субекта, животът горене е резултат не само от яростния сблъсък на ангел и на демон, но и от напрегнатия самоанализ, на който се подлага лирическият Аз. Той се наблюдава и изучава, следи реакциите си, жестовете, решенията, компромисите и в тях открива раздвоеността на вътрешния си свят. Активното усилие да проникне в тайните на своята човешка природа, на своето собствено Аз, му струва невероятно напрежение, което може да се нарече само горене. Словосъчетанието плам ме суши носи внушенията за физическа болка, за унищожително страдание. В този ред на мисли може да се каже, че стиховете въвеждат темата за познанието като самота и страдание. Двете души, воюващи у Аз-а, говорят за разпадане на единството, за разполовяване на монолитната човешка същност. Лирическият Аз не може да спре този процес, а изгаря в него.

Стихийният двубой вътре в човека поставя своя отпечатък върху окръжаващия го външен свят И пламва двоен пламък, дето се докосна. Аз-ът не може нито само да създава, нито само да унищожав Във всяко действие той вижда двойственост, вътрешна противоречивост. Това деформира чувството му за равновесие, стресира възприятията му, защото светът е изведен фатално от своята същност, става непознат и непредвидим. Лирическият Аз осъзнава невъзможността си да контролира както процесите вътре у себе си, така и тези, които са вън от съществото му. Дори в каменът той чува две сърца. За лирическия Аз няма сигурни опори, изгубени са ясните понятия, целият свят се е релативизирал. Субектът обобщава тоталната нестабилност на битието с понятието раздвоя несносна. Трагизмът на съществуването се увеличава от усещането за всеобща тленност, за обграждаща враждебност. Поривите, усилията на Аз-а не се увенчават с резултати, те се блъскат в стени от студенина и го оставят самотен и изолиран.

Зареденото с противоречия съществуване, липсата на възможност за лична отговорност по отношение на извършените дела, направените избори, съществуването по неразбираеми, несъздавани от човека правила тласкат лирическия субект към мрачни визии за света: И подир мене с пепел вятъра навсъде/ следите ми засипва: кой ги знай? Забелязва се известно изместване на центъра на разсъждения. Аз-ът пренасочва терзанията си изгубилата хармоничната си цялост човешка душа поражда въпросите за ценността на съществуването. Лирическият Аз е наведен на безрадостни мисли за бъдещето. Той не вижда