ДВЕ ДУШИ П.К.ЯВОРОВ

Стихотворението Две души е поместено в частта Прозрения на Подир сенките на облаците. То е до голяма степен емблематично за раздвоеността на човека в поезията на Яворов.

Текстът е изповед на загубената или осъзната като невъзможна цялост на човека, но произведението подсказва и опитите раздвоеността да бъде овладяна. В поезията на Яворов горенето не е символ само и единствено на страданията в ада, а както е известно от Песен на песента ми, то е възможност за сливане. Само че изгарянето ведно с песента е полагане в едно измерение, докато началните думи на Две души сблъскват живота с горенето, за да отрекат живота. Човекът сякаш пита що за битие е моето, когато противоположностите не се неутрализират, когато в стремежа си за надмощие двете начала ме изпепеляват. Но следва да се има предвид и това, че демонът в поезията на Яворов е белязан с романтична неудовлетвореност, че се свързва с библейския мотив за падналия ангел. И ако за демона е естествена рушителната по отношение на човека положеност, то дишащият пламъци ангел е образ, близък до апокалиптичното.

Самата вътрешна раздвоеност на човека се проектира във възгледа му за света, сетивата му улавят сигналите на живота дори и там където той отсъства в камъка, защото на изпепеляващите всичко пламъци е неподвластен само камъкът.

Лирическият субект търси опори в света около себе си, опитва се да ги съзре, като разказва за ставащото със самия него и със света. Към описаното в първа строфа се наслагват двете И на втората и третата, но в тях не се съзира изход, а изчезване. Друг е въпросът, дали изчезването не носи свобода.

Светът е станал на пепел тя поглъща враждебните лица, заличава оставените от човека следи, но самата пепел ще бъде човешката следа в тъмния безкрай.

Пепелта е единственото, оставащо след човека; в пепелта е изтляла болката, стаена в трансформацията на началната констатация, повторена с емоционална свръхнапрегнатост в последните два стиха:

Аз сам не живея горя! и ще бъде

Следата ми пепел из тъмния безкрай.

Горя! връща към изгарящите видения в Нощ или в Песен на песента ми, това е вик за помощ, който няма от кого да бъде чут, това е крясък на умиращ и постигащ покой в развяната от вятъра пепел.

Като обитава не-живота още преди смъртта си, лирическият субект се освобождава от тленността, без да се освободи от мъката на двете души, обитаващи неговата гръд. Така човекът става съхранител на смисъла, постиган в страданията отвъд живота.

Раздвояването кулминира във втората строфа: двоен пламък, две сърца, раздвоя несносна, назоваваща ужасното настояще. Художествената рамка на цялото, зададена от първа и трета строфа, улавя в себе си близкото до сегашността минало мига на откриването на двете души, и бъдещето, в което човекът изчезва, защото единствената възможност да се преодолее болезнената раздвоеност е изгарянето, преминаването/пречистване през непосилната болка на пламъците.