Елин Пелин

Душата на учителя

Селяните от село Криво школо отдавна знаеха, че учителят им е болен и че някой

ден ще ги изненада да умре.

Той бе почнал да линее от някаква си невярна болеет и лицето му от ден на ден

тъмнееше, снагата му съхнеше, а очите му се разгаряха и ставаха светли, някак

страшно светли. В тесните му гърди бе се заселила една суха кашлица и ги дереше

безмилостно, без да може горкият да я изкашля. Селяните гледаха как вечер

бедният учител се връща от училището уморен, немощен и как след всеки двадесет

крачки се спира и продължително кашля.

- Хубави дъски цепи даскалът - казваха те, - скоро ще ни кара да му ги ковем.

- Глътна му здравето това пусто училище. Тая кочина го изяде!

Училището, наистина, бе ниско, тясно, с изровен под, без дъски, с тесни

прозорци, с мръсни стаи, натъпкани с деца до вратата. В него учителят работеше

и слабите му гърди цели години непрекъснато заедно с въздуха, даден от бога да

освежава кръвта, поемаха праха и нечистотиите, в които живееха селските

болести.

И един прекрасен ден, след като свърши занятието си в училището, учителят се

върна у дома си, легна и умря. Работата се свърши благополучно. Е, всичко е

тленно!

Излезе душата на бедния учител, остави безжизненото, сухо тяло и седна на

вратата да чака небесни пратеници да я приберат, за където и е мястото - за рая

или за ада.

Чака душата, чака, а никой не иде.

"Каква е тая работа? - мислеше си тя, седнала на училищния праг. - А,

благодарим - аз знам и да се върна."

Но тя погледна сухото мъртво тяло, което преди малко крепеше, и разбра, че няма

да бъде много щастлива, ако се върне. Пак да заскита от село на село, пак

кредитори, пак кметове, пак калове, студове...

И душата почна по-силно да негодува:

"Каква несправедливост. Да ме държат тука, да чувствувам миризмата на това

мършаво тяло, което тъй глупаво се е проснало там и което ме мъкна цели години