ЙОРДАН ЙОВКОВ ПО ЖИЦАТА

Душата на Моканина между човешката мъка и доброта


Способността да се разбира скритото в човешката душа е това нравствено богатство,с което природата е надарила Йовковия герой Петър Моканина от разказа По жицата.Той носи у себе си едни от основните християнски добродетели състрадание,отзивчивост,доброта.Отдалеч разпознава болката в сърцето на Гунчо,вижда страданието на Нонка и на потъналата в скръб и отчаяние майка.Безмълвна в мъката са и тримата Йовкови герои.Болката им е неизразима и именно до нея се докосва душата на Моканина.
Поемайки ролята на авторовото Аз,той съчувства на нрпознатия селянин и на семейството му.С деликатност и внимание изслушва драматичния разказ на Гунчо , преживява заедно с него сполетялата семейството му беда и се среми да помогне,доколкото може.Разбрал болката и отчаянието на тези хора,с благи думи ги изпраща по безкрайния път,за да продължат да търсят изцеление.
Страдал много и натрупал мъдрост,Петър Моканина още от пръв поглед улавя говорещите подробности в поведението на Гунчо и разчита знаците на човешката мъка.В благия поздрав,в оръфаните потури и небрежно закърпената риза,в зареяния поглед той открива обща участ,която ги сродява .Доброжелателно и непринудено Моканина нарича дошлия братко.Макар пред него да е застанал човек планина,овчарят разбира,че селянинът е от ония,меки,отпуснати хора,за които се казва,че и на мравята път струват,че това е човек-несретник,орисан да страда.Моканина забелязва и каруцата с двете жени,спряна по-надалеч.И тук знаците на човешката болка и мъка са красноречиви.Майката стои с отпуснати краища на ръченика си,а младото момиче лежи,положило глава на вълнени черни възглавници.Тези на пръв поглед незначителни подробности са достатъчно показателни за Моканина.По тях той отгатва болката и отчаянието в душите на двете жени и сякаш сам става част от безмълвното им страдание.Чуждата мъка го притиска.Глаголната форма горещо беше е не само обективна оценка за времето,но и психологически израз на собственото му страдание.Моканина разбира,че не горещината е накарала жената да отпусне настрани краищата на ръченика си,а някаква голяма мъка.Черният свят на кърпата и на възглавницата под главата на момичето засилват усещането за нетърпима жега и предчувствието му за нещо лошо.
Доловил мъката на това семейство,Моканина пръв подема разговор с Гунчо.Със съчувствено зададения въпрос: Ти май болно имаш?,той безпогрешно разкрива цялата истина за болката и на тримата несретници,тръгнали по безкрайните поля на Добруджа.Драматичният разказ на бащата се излива от сърцето му и потвърждава впечатлението на овчаря,че нещо много тревожно е довело тези хора тук.Моканина внимателно слуша Гунчо и забелязва как дебелите му мазолести пръсти треперят.Във всеки бял косъм в отдавна небръснатата брада на другоселеца той открива белег от една грижа.
С всеки художествен детайл читателят заедно с Моканина прониква в драмата на Гунчовото семейство.Преживява я така,както я преживява овчарят.В спонтанно избликналата му естествена реакция: Ама да я е ухапала,не я е ухапала,нали?,личи разбиране,човечност.Възлклицанието : ама работа,ама работа,изразява не само удивление,но и съпричастие към съдбата на Нонка.Със свито сърце Моканина изслушва историята на болестта,която заплашва да отнеме живота на това с толкова обич и грижи крехко момиче.Като на екран пред очите на овчаря се разкриват