Христо Фотев

Душата ми почувства...

На Невена Стефанова

Душата ми почувства, че завинаги

ще я изгубя... И започна бягството!

Прекрасното ми бягство

от Италия!

В тълпа от километри... На пейзажите

разкъсаните мускули във тъмното!

Заплахата, че ще изгубя своята

Италия, растеше непрекъснато

в бруталното - и толкова безпомощно -

прелитане през градове... Загубихме!

Завинаги загубихме Венеция!

(И в снимките ни утре тя безмилостно

ще ни докаже своето отсъствие).

Как светеха студено портокалите

по черните си клони... Как отлитаха

в небето лъчезарните названия

на градовете и реките... Замъци!

(Аутострадно-катедрална.)

Нощите

в хотелите - и болката в очите ми...

Когато над очите ми се скланяше

със оперната грация на статуя.

Ах, тая тъй далечна... препарирана

Италия... Върнете ми Италия!

Върнете ми Италия!

Прекрасната

и юношески слънчева Италия!

Която аз видях най-неочаквано

в най-детската от детските си утрини...

Тя пееше - тъй цяла - и танцуваше,

и как блестяха римските й глезени

и стъпки връз корите портокалови

в басейна на бургаското пристанище...

Но за Венеция скърбя... Да бягаме!

Не мога да живея без

Италия!