Иван Вазов

Дунав

Ах, лей се, Дунаве широк, безбродий,

прехвърляй сеюи вълни пенливи, горди -

величествен е твоят вид!

Ала защо ли си тъй развилнений

между брежищата други път засмени,

но днес по изглед жаловит?

Защо ти са водите тъй пенливи

защо са тъй размътени, дъжливи

и гневно плискат твоят бряг?

Защо изскачаш ти извън леглото?

Защо си мръщиш жалостно челото?

Защо си мрачен, Дунав драг?

Ах, ти през девет ми гори високи

течеш; през девет ми поля широки

далеч от чуждите страни -

оттам, где из цветущите брежища

сестра ти Райна с шум се още вижда

де влече кървави вълни...

Дали не си чул нейното риданье?

Дали не си видял със трепетанье

води й багрени със кръв?

И бягаш, Дунаве, през три столици

със ужас в тия мирните граници

уплашений от глед такъв?

Кажи ми, Дунаве, с твой глас бурливий

дали и занапред в този мир красивий

ще се така свирепствува.

На злоба и смъртта престрашний гений?

Надълго ли щът бъдат кърви лени

на най-изрядни същества?

Преста ли ще злочестото сираче

с вдовица клета жалостно да плаче

за свой убит бащица в бой?...

И докога въздишки с плачовете

щът се издигат даже до небето

на тез, що губят милий свой?

И майка, сълзи кат пролива

да търси свойта рожба обичлива

из кървавите трупове?

И младата, що годенику китка

кат вие, чака, чака го от битка

с разтупано... вряло... сърце.