ДУХЪТ И ТЯЛОТО В ПОЕЗИЯТА НА ДАЛЧЕВ

Поезията на Далчев се появява през 20^-те години на 20 век и се оформя като радикална опозиция на символизма. Далчевата поезия изгражда пространства населяване от вещи, пространства, в които властва самотност, обезлюденост, неживот. Субектът е толкова отчужден, че се е превърнал в чужденец, който не идва от никъде и не отива никъде. Той е лишен от история, от сегашност, няма и бъдеще : "и аз съм сам стопанина на къщата, / където не живее никкой, / ала не съм аз заминавал никъде / и тук от никъде не съм се връщал". Субектът заявявя, че него просто го няма, че е чужд на себе си и на света : "не като чужденец ли вечен / минава през света човекът?" ( "Нейде в Русия" ). Субектът е толкова отчужден от всекидневието, че се сдобива с безгранична свобода, която прави от времето безсмислен миг. Заминаването и завръщането са едно и също нещо, защото просто ги няма, полюсите загубил - спечелил са размили границите си в изначалното безсмислие : "..1.." ( "На заминаване" ).

Битието на лирическия субект в поезията на Далчев прилача на болест, белязана от анонимното пространство на уж-съществуването, уж- изчезването, а всъщност на вездесъщата смърт :

"Ний непрестанно мрем ибавно чезнем

веднъж от туй место, подир от друго,

докле изчезнем най-подир съвсем."

( "Вечер" )

Смъртта е белязала времето, което се е превърнало в безвремие на отчуждението : "тук бавно времето превръща / във прах безжизнен сякаш всичко." ( "Стаята" ). Времето се разполага в тесните пространства на стаята, дома, а това изисква обособяване на времето "вътре в", ограничаване на съдбата в интериор, в онова частно пространство на субекта чежденец, в което смъртта чертае истините за човека и земния му дял. Смъртта и обезлюденият Далчев дом са границите на ужасяващата къща на самотата и на пусто протеклия живот :

"Годините растат и те затварят,

и те зазиждат в твойта самота,

врази ти стават старите другари