Духовното израстване на лирическият персонаж в поезията на Ботев

Стихотворенията на Ботев са ярък пример за неговия блестящ творчески талант. Авторът, макар и да е написал малко такива творби, оставя в наследство великолепни произведения. Едни от най-добрите му стихотворения са: Майце си, Към брата си, Делба и До моето първо либе. Именно в тях Ботев ни показва как човек, който е в състояние на пълна безизходица и отчаяние, достига до духовна хармония.

В стихотворенията на Христо Ботев се забелязва постепенното духовно израстване на лирическия персонаж от самотник, неразбран от никого и без жизнена цел, той се превръща в драматична личност, бореща се за лична и национална свобода едновременно. Още в стихотворението Майце си, виждам, че лир.персонаж е обзет от чувства на отчаяние, безизходица, загубена младост и обреченост, но постепенно на преден план излиза любовта му към родината и любимата. Обзет е от чувство на вяра в справедливостта на делото, чувство за борба, за отговорност пред бъдещите поколения. Лир.герой се стреми да се приобщи към живота, въпреки че в началото е бил отчужден от всички и е нямало кой да разбере неговите терзания. Той постига духовна хармония и намира свой другар, с който да споделя своите мъки, въпреки че света не иска да се вслуша в него. Лир.персонаж няма свой жизнен идеал и единствения път за него е пътя на смъртта грозна и ужасяваща. Постепенно обаче любовта към родината и любимата, както и желанието за национална свобода осмислят неговото битие. След като открива пътя на борбата за осъществяване на своя идеал за него смъртта вече не е страшна, а красиво продължение на битието.

Едно от първите стихотворения на Христо Ботев е Майце си. Него той посвещава не на майката родина, ами на реалната майка. Лир.герой се чувства прокълнат за него няма друго обяснение за нещастния живот, който води. В българският фолклор, богат на митове и легенди, най-силното проклятие е майчиното. Заради това лир.персонаж пита : ти ли си мене три годин клела. Но въпреки това той се уповав3а на майка си тя го е родила и го е дарила с живот. Тя е неговата единствена опора в тежкия живот. Майката е единственото свято нещо за лир.герой:

освен теб, мале, никого нямам

Той е напълно отчужден и забравен от света. Намира се в състояние на пълна безизходица и отчаяние: та скитник ходя злочест ази. За него няма смисъл в живота. Изоставен, самотен, ненужен никому, той се скита и няма на кого да изплаче мъката си. Тук е заложен мотива за алианацията. Но това отчуждение не е по негово собствено желание виновна е действителността. Тя е похабила неговата младост:

та мойта младост, мале, зелена

съхне и вехне люто ..

Лир.персонаж няма важна цел в своя живот и желае само да се върне в родния си дом. Но това негово желание е само интуитивен рефлекс за самосъхранение. Смъртта за него е нещо грозно и зловещо. Тя е безсмислена, защото героя не е изживял своя живот пълноценно.