Духовното израстване на героя в стихотворението "Юноша" на Христо Смирненски

Човекът в поезията на Смирненски не е само пасивна жертва на живота. Той осъзнава своята участ и вярва, че е възможно да бъде създаден един нов справедлив свят. Това осъзнаване формира неговата активна жизнена позиция. Смирненски създава образи на борци за свобода и социални преобразования в много свои творби. С богатото си общочовешко съдържание изпъква стихотворението"Юноша".

Представата на лирическия герой - "юношата" за първата среща с Живота е романтична, красива, макар и наивна, изпълнена с илюзии:

"Поздравих пролетта, поздравих младостта

и възторжен разтворих очи,

за да срещна Живота по друм от цветя

в колесница от лунни лъчи."

Девствената чистота и невинност на младежкия копнеж по красота и щастие се сблъскват с реалния свят, в който властвува несправедливостта. Поривите към любов потъват в угнетяващото всекидневие:

"Но не пролет и химн покрай мен позвъни,

не поръси ме ябълков цвят:

пред раззинали бездни до черни стени

окова ме злодей непознат."

Лирическият герой на стихотворението не остава в пределите на индивидуалното разочарование, потрес и чувството за безсилие. В стълкновението с отчуждението на полудялото от стремеж към печалби и богатство общество - "златолуспестия гигант" той открива, че не е сам в страданието и отвращението си. Индивидуалният гнет не е просто нещастна случайност на неговия живот, а социален порок - престъпление срещу човечността. Неопитният дотогава юноша осъзнава и причините за общите страдания, и враждебността на съществуващия социален ред, управляван от парите, към човешкия дух и разум:

"Аз познах свойте братя във робски керван,

Угнетени от Златний телец;

и човешкия Дух - обруган, окован,

аз го зърнах под трънен венец."

Светлите младежки мечти на юношата се сблъскват със суровия живот и се оказват една илюзия. Страданието не прекършва момчето. То не е само. Ясно вижда изтерзаните лица на своите братя по съдба. Заедно с тях е вързан в робския керван на живота. То чува не само плачове, но и "жестока закана на гневни сърца". Именно тогава в чистата младежка душа възниква вопъл на гняв, на протест, на съпротива - дълбоко морална и духовна в своята същност. Желанието "гръм да трещи, да руши" не е самоцелен жест на отчаяние, а осъзнат стремеж към "нова зора" на човешко единение.

В душата му се ражда мрачен протест срещу несправедливостта. У него назрява силно желание да се бори срещу нея. В борбата за човешко щастие той открива смисъла на живота си. Още не знае защо се е родил, но вече знае защо ще умре. Готов е на саможертва, за да възтържествуват на земята правдата и свободата.

Такава е поредицата от последователно сменящи се състояния и настроения на лирическия герой: чист порив към красота и щастие; болезнено стълкновение с несправедливата обществена действителност; осъзнаване на общата неправда, засегнала много човешки същества; бунт, съпротива, колективна борба със злото; духовно възраждане и движение към идеалите на хуманизма. Тези различни фази в израстването на юношата прерастват в поезията на Смирненски в теми за отделни лирически произведения, съставляващите ги чувства са много детайлно разработени.

Христо Смирненски и досега успява да въздейства върху съзнанието на читателите си в духа на доброто, човешката правда и справедливостта. Неговите стихове са пламенен искрен призив за общност и единение между хората, основани върху любовта и красотата. Неговите стихове са едно безспорно свидетелство, че истинското изкуство е неподвластно на астрономическото време и конюнктурата, че истинските стойности винаги остават валидни в литературата. Вечно младият поет ще си остане в паметта на българската култура като възторжен певец на човешкия устрем към обновлението на света, към свободата и прогреса

Серафим ходи облечен като просяк. Палтото му е оръфано, разнищено, с многобройни разноцветни кръпки, лепнати както доде, с едър шев и избелели конци. Много истина има в шегата на Еньо, който казва, че е взел Серафим за таласъм, за плашилото от даскал тодоровата бахча, за изпаднал германец. Йовковият герой е гражданин, който живее на село, но няма и парче земя, няма семейство, работи като ратай. През година-две, по Гергьовден или Димитровден той се появява в Еньовото кафене. Тялото му е мършаво и дребно, лицето сухо и черно, с рядка черна брада. Една постоянна лека усмивка грее на лицето му. В края на разказа читателят разбира, че тя е израз на вътрешна чистота, на нравствено удовлетворение от доброто, което той прави на по-бедните от себе си. Серафим живее за лястовичките, врабчетата и сиромасите. Отзивчивото му и милостиво сърце се трогва от всяко човешко нещастие. Той е съпричастен на всички беззащитни и страдащи. Повече от десет години се кани да си купи палто и все отлага, защото дава парите си на някой нещастник.