Духовното, идейното и революционното израстване на лирическия герой в Ботевата лирика

Всеки народ има свои велики личности и гениални натури, както в история си, така и в изкуството и в литературата. В историческото развитие на българската литература със златни букви е написано името на гениалния поет и племенен революционер Христо Ботев.

Принуден от най ранната си младост да живее далеч от родина, дом и семейство, той вкусва горчивия залък на скиталческия живот и тежката участ на чужденеца и това още повече засилва вродената му любов към народ и родина. Всички чувства, които са вълнували чувствителната му душа, са изпяти в племенните му стихотворения.

Първата обнародвана творба на Христо Ботев е майце си. Тя е адресирана до майка му, което доказва, че тя е най святото нещо в живота на поета. Само на майка си лирическия герой може да изкаже вълнуващите го чувства, когато се намира тъй далеч от родината и от нея. Размисляйки над своя живот до момента, героят с пълно право упреква несретнишката си съдба и искрено съжалява за погубената си младост. Толкова е тежко неговото състояние, че младия човек го счита божие наказание след майчиното проклятие:

Ти ди си, мале, тъй жално пела,

ти ли си мене три годин клела,

та скитник ходя злочестен ази

и срещам това, що душа мрази?

Твърде млад и неосъзнат още, героят стига до върха на отчаянието и се чувсвува като тлеещ въглен. Единственото му желание и последна мечта е да види отново родния си край, да прегърне любимата си майка., да изплаче на рамото и насъбралата се мъка и след това да легне в гроба:

Една сам клета, остана

в прегръдко твои мили да мадна,

баща и сестра и братя мили

аз да прегърна искам без злоба,

пък тогаз нека измръзнат жили,

пък тогаз нека изгния в гроба.

Очевидно е, че душата на лиричския герой се бунтува срещу мрачната робска действителност, но вместо дух за борба, в нея се ражда мисълта за самоубийство, породена от краен песимизъм и болка.

Чувството на меланхолия и отчаяние от стихотворението Майце си отстъпва място на гняв и презрение към съвременниците на героя в стихотворението Към брата си. Това стихотворение е отправено до братята по съдба на лирическия герой. Обръщайки се към тях, поетът споделя чувствата, които го вълнуват, които го гнетят и в същото време изказва своето презрение към тези, които бездействуват и нехаят към народната съдба. В тази творба особено ярко е отразено родолюбието на героя: