Духовният свят на българина във Вазовата повест Чичовци

Голямата тема на Вазовото творчество са България и българинът. Откровението към родното има многопосочна реализация в написаното от него. Авторът се вълнува от различните му аспекти- историята, духовността на българския човек, националната съдба, езика, природата. Един от основните проблеми, които провокират творческото му съзнание, е връзката национален характер- национална история- национална съдба. Великолепен познавач на народностната душевност, в творбите си Вазов търси съотносимостта между личност и общност, между човек и историческото време. Неговата стихия е изобразяването на социално- битовата и историческата обусловеност на националния живот. Като творец той се стреми да открие онези трайни, устойчиви елементи на българското битуване, които формират етносния характер. Писателят изследва проявите на този характер, когато е подложен на натиска на историческите промени. Той проследява процеса на отваряне на херметизирания национален свят и довеждането му до онази точка на кипеж, на пиянство и лудост, които предшестват Освобождението.

Особеностите на българския духовен свят в последните преломни години в историческото битие на народа са в центъра на авторовото внимание в повестта Чичовци. С неповторим усет писателят изгражда портрета на българина от тази епоха. Верен на своята творческа мисия- да бъде духовен водач на народа си и изразител на неговите въжделения- той се стреми да разкрие корените на националния характер, да ги осмисли в контекста на своята концепция за историята. В повестта липсва главен герой, липсва последователна сюжетно- събитийна верига, авторовият поглед свободно се премества от едно лице на друго, от едно място и случка- на друго, без видима логическа последователност. И това е естествено, защото художествената задача на Вазов е да създаде колективния портрет на българина от конкретната епоха. В центъра на вниманието му е не толкова случващото се, колкото проявленията на общностния характер в това случване, рефлексията на историческото време в духовния му свят. Противоречивата същност на националната душевност, особеностите на родното живеене и съзнание той въплъщава в образите на творбата.

Обрисувани в бутафорно- комичен план, героите на повестта Чичовци се разгръщат единствено чрез речта, неспособни да прекрачат ограниченията на робското съзнание. Сам авторът нарича тази своя творба Галения от типове и нрави български в турско време, следвайки именно галерийния принцип- да излага и показва. В нея в много по- малка степен, отколкото в другите му произведения, свързани с тази епоха (Немили- недраги и Под игото), присъства авторов коментар. Подзаглавието конкретизира, че предмет на изображението ще е определящото, характерното за нравите български. Самото заглавие имплицитно съдържа амбивалентното отношение на автора към неговите герои- едновременно родствено приобщено и иронично дистанцирано. Думата чичо е както понятие, означаващо родствена принадлежност, така и словесен знак за определена социална прослойка- обикновени, простовати и неособено грамотни хора. Обединителен белег на героите от повестта е тяхната ограниченост в регламентираната, непроменлива социално- битовата сфера, тяхната отграденост от всичко външно. Още първата страница въвежда в затворения застинал свят на общността. Неслучайно началната глава носи наслов Обществото