Общочовешките измерения, внушени чрез проблемите на условния свят в "Другоселец", са проектирани в парадигматично Йовково построение на многопластово противопоставяне. Художественото интерпретиране на екзистенциални проблеми като човешката самота и човешката грижа в тази внушаваща реалистичност творба, без външно, без фабулно-иреално експлициране на абсурда, носи нови измерения в жанра разказ не само в българската, но и в световната литература. Същността на това измерение е в специфичното изграждане на художествената логика.

Времето, в което е първата публикация на "Другоселец" /1927 г./ съвпада с излизането на "Време и битие" на Хайдегер. И ако немският учен търси и изгражда философски израз на проблемите на човешкото съществуване в плана на крайната абстрактност, то българинът Йордан Йовков, претворява тези проблеми в полето на художествената конкретност, на художествената опредметеност. Проблемът за човешката самота и човешката грижа ще насочи в 40-те години на 20-ти век френските екзистенциалисти Камю и Сартр към афиширане абсурдността на битието и съществуването. Научно-философската форма на техните разсъждения няма да им е достатъчна и те ще потърсят изграждане на художествен свят, който ще бъде определен като екзистенциален. Йовков изобразява тъкъв свят десет-петнадесет години преди тях в разказите си. Дори и едно съвсем бегло припомняне за фиксираното обобщение чрез заглавието на романа Чужденецът от Камю, и едно припомняне за емблематичната фраза на Сартр Адът това са другите, могат да ни насочат към сходността в прблематиката на френските екзистенциалисти и Йовковите разкази.

В настоящия текст думата грижа се разглежда в обикновеното си езиково-тълковно значение, каквото тя има и в контекста на Йовковата творба. Грижата е безпокойство за нещо; също и нещо предстоящо, за което човек мисли; тя изразява и старание. В представата на понятието грижа влиза и значението, което човек влага за смисъла на собственото си битие. Всяко нещо, което човек прави и за което мисли, е вид грижа. Цялото ни самосъзнание е някакъв вид грижа.

Чрез заглавието "Другоселец" Йовков ни насочва към присъствието на нещо чуждо, отдалечено, другоизмеримо още преди да започне художественото моделиране в определени хронотопни, сюжетни, фабулни и т.н. построения. Другостта не само като вид селение, но и другостта като социален феномен и социална присъщност. Всеки си има своята другост. И движението на битието е противопоставянето и единението на другостите. Изграждайки модел на битието, на съществуващото чрез внушенията за определен социален ареал, Йовков осъществява проекция на хармонична двойственост в противостоенето индивид-общество. Човешката грижа и човешката самота са разкрити и обобщени чрез противопоставянето в различни нива на разказа - време, пространство, герои, диалог, стилистика, фразеология и т.н.

Времепространствената определеност повествователят дава в началото на разказа с няколко качествени знака. В първото изречение: "Като на всеки празник кръчмата се пълнеше с хора." - откриваме внушението за повторителност на времето и качествено разделение на времето: делник - празник. Следва разколебаване на ценностния знак на празничното време, почти парадоксално: "Вървяха бавно, тежко, като че умората беше ги налегнала едвам сега, когато бяха останали без работа." Закъснелите селяни идват към кръчмата, обаче: "гледаха насам, гледаха нататък" - пространството се разделя надве - кръчмата и зеленината навън - противопоставени: "Такава зеленина е навън, че и в кръчмата, като си седи човек, пред очите му играят зелени кръгове." Качествено-хронотопните измерения са предадени като вътрешно раздвояване у селяните - пролетната зеленина, която ги мами навън, и кръчмата, където по традиция се събират в празник. Затова и разговорите в кръчмата са за нивите - всеки има свои ниви, там е вложил труда си и... мъката си, както по-нататък в текста ще каже Татар Христо. На изразеното доволство, че всички ниви са хубави, дядо Иван противопоставя съмнението: "Никой не мой каже отнапреж, че е негово, щото е сял, докато не го тури в хамбара си, ама ако е рекъл господ,