Иван Вазов

Драски и шарки - Зимна разходка

Излязох извън града тоя зимен ден.

Княз Борисовата градина още дреме, потънала в тъжната сладост на самотията; ни

една птичка по дърветата й, ни една шумка по клоните им. Из пустите алеи, по

дебело по-стлания равен сняг, няколко стъпки оставили плитки дири. Тънките,

голи и замъртвели дръвчета фърлят въз тая бяла постелка някакви редки,

некрасиви драскулки - те са скудната им сянка, която им образува скъпливото

слънце през булото на бели сребристи облаци, плаващи по синето небе.

Аз си казах: ще дойде пролет и тая градина разкошно ще зацъфти и зачурулика от

ясните гласове на славеите и на милите софианки. И любовта ще въздиша из гъстия

шумоляк на акациите и тополите трепетни, и в тайнственото уединение на

беседките ще загугукат чаровните въздишки на младостта...

И отминах Княз Борисовата градината с поглед обърнат се надясно - за да не видя

реда ужасни конни казарми - и се озовах на височината, отдето столицата се види

най-добре, тоест най-хубава. Оттука гледана, тя прилича на една млада хубавица,

застанала в най-отбрано и напето положение, като че се намира пред

фотографическия апарат. Откъм станцията София е дрипава и обърната гърбом,

откъм запад тя е безлична, от Княжевското шосе е плоска. Оттука само тя е за

гледане и за любуване. Тъй спокойно гиздава, в леко амфитеатрално положение, тя

сега има почти идилически вид на един градец в една Швейцария, равна и

безлесна, и те мами обайно в своите успокоителни недра; хармонично извитата

дъга на величавия купол на Черната джамия се дига мощно над околните сгради,

без да се отрази мрачността на тоя зловещ паметник въз ясната целокупност на

картината. Нищо ти не дава да предположиш метежните вихри, що фучат и реват там

в душите, атмосферата от барут и умрази, която тече из въздуха.

Дали не от тази рътлина покойният княз Александър беше казал на един чужденец:

- Видите ли тая гъвка в това поле? Колко страсти там са набрани!

Отивам нататък.

Полето! Просторът! Витоша!

О, колко е хубава тая картина!