Иван Вазов

Драски и шарки - Учител по история

На мегданчето между хотел "Македония" и градската баня един ден видях куп

хлапета, наобиколили една подвижна панорама. Силно любопитство се четеше по

лицата на повечето от тях: те, с петте стотинки в ръката и с тревожно

нетърпение в душата, чакаха да им дойде редът и те да гудят жадните си очи на

двете уголемителни стъкла. Те хвърляха завистливо погледи на двамата щастливци

- две руси чорлави главички, които сега бяха залепнали носовете си на тях,

обаяни, унесени в блаженство от чудесиите, що виждаха под монотонния бъбър на

ступана на панорамата.

Но що виждаха именно, аз не знаях и малко ме интересуваше да знам. Вниманието

ми сега привлече друго нещо: самата панорама и обладателят й. Панорамата - боже

мой, каква панорама! - вехто, дрипаво, разнебитено ковчеже, прогнило от

старост, излузено от търкане и странствувания, със следите на хиляди потове и

мазнини, каквото може да обладава само една чудотворна икона. Тя се държеше

един лакет високо над земята, подпирана от дървено магарце, и то с печата на

безконечни скитания по света. Тоя беден дрипел-панорама, тъй унизена, тъй

злочеста, възбуждаше почти съжаление; сякаш едно живо същество, което носи

незаличимите рани от окаян живот.

Стопанът й, който я въртеше и когото тя хранеше, хармонизираше поразително с

нея. Той беше старо, излузено човече, с дребно лице, много сплескано от

страните, с побеляла коса и мустаци. Погледът му, разсеян, тъп и равнодушен,

падаше безучастно върху минувачите или върху хлапетата, които се редяха пред

стъклата, а без кръвните му уста обаждаха автоматично и безсъзнателно, с ленив

и уморен глас, за хиляден път съдържанието на картините, които се чредуваха в

ковчега пред възхитените очи на зрителите.

И на него тоя кир и вехтина, и окаянство! И по него страшните следи, оставени

от верига години на тегла и бедувания! И той игралце и жертва на немилостива

съдба, която го принудила да свърже последните дни на живота си с това

изглозгано ковчеже и да чака от него препитанието си!

По чуждото произнасяне някои думи, които уличният гърмеж остави да дойдат до

слуха ми, разбрах, че този човек не беше българин, а другоземец. Но какъв? По