Иван Вазов

Драски и шарки - Саво

Бедна, задушена стаичка в една от старите махали на София. Множество излинели

фотографически образи по стената и една карта на България, начъртана от невеща

ръка; в ъгъла - железен креват с тантелообточен чаршаф. През двете ниски,

наравно с почвата прозорчета, през които влазя една тъжна и кална виделина,

виждат се почернели, гнили покриви и изпокъртени зидове, които притискат

старата, тясна и нечиста уличка.

При ниския миндер, постлан с извехтяла басма, едно чернооко, мършавичко, с

кротък поглед момиче, подгънало колене, беше занято над книжа и тетради,

разхвърлени по миндеря.

През отворените врачка на една друга, още по-малка стаичка, като которка, през

която се излазяше на двора, чуваше се шум от женска шетня и требене.

- Еленке, не е ли дошло време за училището? Я виж да не закъснееш - обади се

един писклив женски глас из которката.

Момичето се сепна, погледна стенния часовник и скокна веднага.

- У, осем вече минало! - извика то уплашено и бързо хвана да си прибира

тетрадите.

- Виж каква си захлас; комай те подсещам два пъти веке - измъмра я майка й; -

може ли такива работи да се вършат? На, книги на миндер, по маса... неуред. Да

дойде човек, та ще се засрамя.

И с тия думи Еленкина майка влезна в стаята. Тя беше дребна женица, черноока, с

кръгло повяхнало, изпито лице, но с правилни черти, с остатки от прежна хубост

- облечена в износена рокля. Само погледът, блестящ, необикновено светъл,

хвърляше живост, енергия в уморената физиономия на тая жена.

Еленка изфръкна из вратата с книжата си под мишница...

Почти в същия миг вратата се чукна. Еленина майка отвори, като си дозакопчаваше

роклята на гърлото. Един нисък господин в дълго палто, със строг и сериозен

вид, с голяма рошава брада, пусната на свобода, се показа на прага и влезе в

стаята.

- Бие срещнахте Еленка? Тя закъсня като никога, а вие ранко идете...

по-добре... Вижте ме, аз не съм се още прибрала... Боже, какъв неуред у нас! -