Иван Вазов

Драски и шарки - Просител

През големите прозорци на учреждението пролетното слънце фърляше широки снопове

златни зари в коридора и по варосаните бели стени.

Тълпа млади, възрастни и даже прекарали хора мълчаливо стояха до единия зид и

се сепваха, колчим се отваряше среднята врата на коридора: някои нетърпеливо

ходеха назад-напред и фърляха завистливи погледи към ония щастливци, които

биваха извикани от разсилния и влизаха през среднята врата.

По лицата на тия "жаждущи смятения води" се четеше и нетърпение, и досада, и

немощно покорство но съдбата, и някакво озлобление против съседите си...

Гледаха се едни други недоверчиво, измерваха се с неми, бързи погледи; едно

напрегнато, нервно безпокойство даваше неприятен печат на физиономиите: сякаш

че тези хора седяха на тръне...

В чакалнята стая на един доктор човек може да забележи такива болезнени лица.

В стаята, към вратата на която бяха вперени всичките очи, стоеше чиновникът, от

когото зависеше раздаването няколко новооткрити длъжности. За тия няколко

длъжности бяха подадени около петдесетина прошения; кандидатите бяха много

повече от числото на свободните места и чиновникът от няколко деня се

занимаваше с преглеждането прошенията и приложените при тях документи или

препоръки и с пробира на кандидатите.

Няколко деня наред и кандидатите, още от сутринта и до обед, висяха пред

вратата на чиновника и с мъчително свиване на сърцето очакваха да чуят какво

решение се е дало на тяхното прошение. И всяка заран тия просители се срещаха

същите тука, със своите нервни физиономии, нринудено и нетърпеливо държане и

ненавист в погледите.

Разсилният излезе из стаята на чиновника и обяви:

- Няма да приема вече днес; утре елате!

Просителите посърнаха; едно глухо мърморене се разнесе от купа им, прилично на

боязливо ръмжене от зле покрит гняв и незадоволство.

И пак мълчешката, оклюхнали, угрижени, заслизаха с клюмнали глави из каменната

стълба, подобно престъпници, които са чули своята присъда.

*