Иван Вазов

Драски и шарки - Отровен

Той умря стар и нещастен, да, твърде нещастен. Той беше човек отровен - не от

човеците и не от живота - а от своето себелюбие. Като казвам себелюбие, казвам

много слабо нещо за онази змия, която му гризеше сърцето. Полезен деятел на

своето време, ревнител на народния напредък, той беше престанал да вярва в тоя

напредък от деня, в който се видя принуден да се откаже да му служи... От него

ден настана едно охлаждение към всичко, що го окръжаваше, и се запали в душата

му култът на самопоклонението. Той увери себе си, че е бил всичко и че без него

- нищо, че подир него е турена точка на всяко добро движение. Оттам -

незачитането настоящето, оттам - отрицанието на бъдащето. Той се заключи тясно

в миналото си като буба в пашкуля.

Уви, той би останал пак много щастлив в тая затворена атмосфера на

самосъзерцанието си, ако шумът от биенето пулса на обществения живот не

нарушаваше покоя на егоизма му. Обвивката му не беше ни доста корава, ни доста

непроницаема, за да го запази от неприятното засягане със света. И на всеки час

той се сблъскваше с нови явления в околната среда, непонятни и противни нему,

той чувствуваше край себе си силата на новото течение на живота, което всичко

увличаше в устрема си и само него отминаваше и оставяше. Други силни мишци

движеха кормилото на народното съзнание, други имена носеше славата на крилата

си, и тия имена му се чинеха като една хула въз неговото. Неспособен да се

отнесе великодушно към буйните напъни на младия живот и да приветствува в тях

надеждите на бъдащето, той се отдаваше жертва на най-черна завист и горчива

умраза против новото. Уединението вече не го запазваше от живи страдания, той

виждаше наоколо си равнодушието и забравата - че никой не делеше раздразнението

му, не се покланяше на кумира му; още по-малко се досещаше да гуди лек на

парливо-болящата рана на честолюбието му. И понеже му се видеше, че никой не

беше с него, той се обяви против всичките. Той запрезира обществото, но това

презрение не можеше да му запълни страшната нравствена пустиня, на която кръгът

всеки ден се разширяваше около му.

Нещастен човек! Той би могъл да избегне всичките тия терзания, ако природата да