Иван Вазов

Драски и шарки - Обикновена история

Доктор X. сръбна пак от чая си, погледна вторачено събеседника си и продължи:

- Да, думата ми беше за причината на снощния ми яд. Питаш ме защо бях изпълнен

с такова негодувание?... Аз, наистина, бях ожесточен, злобен, нетърпим! Аз даже

не ти отговорих на поздравлението... Въобразявам си какво си си помислил...

- Помислих си онова, което беше най-естествено да си помисли човек за един

доктор в такова състояние на духа... Някоя несполука при лекуването... Някой

твой болен в отчаяно положение, умрял може би в твоите ръце и... от твоите

церове...

Докторовият приятел се усмихна леко от неволната бодливост, с която завърши

фразата си.

Докторът кимна отрицателно:

- Лъжеш се - каза той, - такива случаи не са способни да доведат в изстъпление

един доктор. Смъртта на един болен - това е обикновена работа за него. Умрелият

- умрял, то интересува поповете, а нему остават живите. Сърцето на доктора е

безчувствено, за чуждите беди то е закоравяло, като на касапите и поповете -

малко сурово сравнение... инак той не е доктор.

- Това и да ми го не кажеше, аз го знаех. После "На чужди гроб без сълзи

плачат".

Докторът блъсна масата с ръка и каза живо:

- Пардон, тука именно тая пословица лъже. Снощното ми разстройство имаше за

причина чужда беда, чужди гроб. Аз бях неволен зрител на смъртта... на смъртта

не на един мой клиент, а на едно чуждо щастие, на една моя илюзия!

Другарят му го погледна в недоумение.

- Не разбирам.

Спокойното и изразително лице на доктора се замрачи и навъси, като при един лош

спомен. Той изпи последните изстинали капки из чашата и захвана:

- Връщах се вчера с трамвая от Княжево. Извън селото, тъкмо там, дето