Иван Вазов

Драски и шарки - Една изгубена вечер

Представлението не беше се още започнало в арена Пизи, макар че девет часът

минуваше. Причината на това закъсняване беше малкото още число посетители.

Всички бяха седем-осем души, повечето на галерията; на първото място имаше само

един офицер с жена и дете и един цивилен, седнали до самата сцена, по-близко до

печката.

Неиздигнатите фитили на ламбите отпущаха мърчелива виделина въз сцената,

широка, пуста и скръбна с изжулените си одрипавели декорации. Струи студено

веене идеха от кулисите и из покрива, от препречените греди на който се

полюшваше въжената трапеция. И сцената, и залата, също потънала в унил

полумрак, докарваха неотразима тъга и меланхолия на човека. Мюссе казва:

"Triste comme la porte d`une prison."1 Може да се каже: "Скръбно като празна

театрална зала" - пак със същия ефект... При вратата се чернееше куп артисти и

артистки - тези, последните, завити с кожуси, - които гълчаха шумно и се

посмейваха; това, очевидно, ставаше да си дадат храброст, защото на всеки миг

се извръщаха безпокойно към пустата зала и се сшушукваха.

Съдържателят на арената, господин Седластон, се луташе безпокойно насам-нататък

и правеше някакви излишни разпореждания - повече за апломб. При всяко отваряне

вратата той се извръщаше неволно и усърнуваше: влизаше ту някой от трупата, ту

стражарин - пазител на тишината, - ту някой любопитен, който назърваше в

пустата зала и си отиваше. Тоя човечец с безцветна физиономия, в късо

дрипавичко сетре, със смутен ход н смутени погледи сега, през едно и също

представление, минуваше в повече метаморфози, отколкото Юпитер при своите

любовни похождения: той беше съдържател на арената, директор на трупата,

акробат при въжеигрането, палячо - при комическите излазъци; при требенето

сцената - слуга, в пантомима - маркиз или разбойник!

Господин Седластон направи знак на музиката, загнездена в галерията, над

сцената. Тя засвири някак плачливо и тъжно, като на погребение, па подир една

минута млъкна. Свирачите взеха да си прибират инструментите в кутиите, като

роптаеха. Седластон бежешката се качи при тях и подир разпалени някакви

препирни, съдружени с големи ръкомахания, сполучи да ги задържи.

Тъгата, меланхолията и студът се увеличаваха в залата; само публиката се не

увеличаваше. На десет часа тя беше нарасла на единайсет души. Безнадеждна

убитост лежеше по лицето на артистите; ония, които стояха при вратата, вече не

се чуваха, те стояха умълчани и неподвижни. Жумящите ламби хвърляха още повече