Иван Вазов

Драски и шарки - Братаковата теория

В другата стая беше адски шум. Врява, писък, глъч от развилнели деца, които се

борят и се бият. Сегиз-тогиз из тая заглушителна музика изскокваше във висока

нота някое ругателство, което извикваше усмивка по лицето на Братакова -

надуто, червено, прищяво, с някакъв рядък мъх от страните вместо брада.

До Братакова на миндеря стоеше гостът и приятелят му Панчов, човек на средня

възраст, рус, с физиономия тиха, изразителна, с поглед умен. Той и сега, както

винаги, заварваше у Братакова същия бесен шум - злата му чест го докарваше все

когато децата бяха у тях си - и затова една скрита досада час по час

прехвръкваше във вид на малки изправени бръчки по бледото му чело.

Насреща им на стол седеше госпожа Братакова, възрастна едра жена, с лице

разпуснато и самодоволно, с лека изкуствена усмивка по него. Тя често поправяше

нещо на новата си свилена рокля, син цвят, току-що облечена набързо, поради

идването на госта.

И нея, както и мъжа й, врясъкът на децата я оставаше съвсем безстрастна.

Очевидно те намираха твърде просто нещо това, дори приятно за госта им.

При един нов залп от викове, които заглушиха разговора им, Панчов прекъсна

думата си и погледна строго и учудено, по-напред към полуотворената врата,

после към домовладиката и жена му.

- Ето на, днес - сряда - нямат училище и вижте какво са дигнали къщата на

главата си... У нас е всякога така, господин Панчов - каза госпожа Братакова,

като притваряше леко вратата, отдето идеше врясъкът.

- Славомире! Славомире! - извика мъжът й.

Втурна се в стаята пъргаво десетгодишно момченце, зачервеняло, с израмчена

жилетка, с подигнат крачол на единия панталон, признаци на борбата, из която

излазяше.

Майката гледаше нежно малкия герой.

Славомир с игрив вървеж се запъти към баща си.

- Иди се поздрави с господин Панчова! - подкани го майка му.

- Стой там! - заповяда му бащата.

Славомир се спря, тури си ръцете отзад и гледаше хитро със знаменателна усмивка