ДРАМАТИЗМЪТ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ЯВОРОВ

П.К.Яворов е личност с изострена емоционалност и подчертана душевна чувствителност ,а богато въображение и склонност към психологическо самовглъбяване.Той е първият наш поет който превръща философската проблематика /основен импулс в творчеството му/ в собствено преживяване.За Яворов истина и скръб са синоними и определят пределния драматизъм и титанизъм на чувството ,както и острото напрежение в поетическия монолог.Борбата м/у реалност и идеал м/у материя и дух ,м/у бого-борчески пориви и фатализъм ,м/у съкровена нежност и непрекъснати сражения на духа със самия себе си ,със света и съдбата определят тревожната атмоофера в неговия стих.Чувството за универсална скръб идва като естествен резултат от трагичната среща на поета със света ,на личността с обществената действителност и с космичната драма на човешкото битие.

В поезията на Яворов откриваме стремеж към идеал ,към възвишено ,жажда за душевна близост и за "кипеж от чувства и страсти.Но навярно с еднаква сила в основата на нейния драматизъм е заложена и вътрешната конфликтност на поета ,неговата противоречивост ,която вече е предпоставка за една изпълнена със сложните перипетии на страданието поезия.

Твърде изострено е усещането му за болката и болезненото ,оцветено в различни нюанси: от застиналата в безсилие ,неподвижна болка на човек ,осъзнал преходността на красивото и чистото/"Стргсти и неволи/ ще хвърлят утре в/у тях /булото на срам и грях"/ до символистичната му поезия ,в която търси отчаяно катарзиса на своето вътрешно разрешение.Навярно това Гео Милев формулира като "еманация на един обратен комплекс от енергия" ,насъбран от българския народ през петвековното робство ,като "колективно страдание" на народа ни ,защото "такова голямо лично страдание безспорно не може да съществува".Това обяснение навежда на мисълта за някои типично национални особености на светоусещането формирани в народа ни под влияние на историческите условия.Яворов откликва на болката на народа ни и творбите му на социална тематика са изпълнени с вътрешно напрежение ,с отчаян стремеж да се намери изход от положението и породеното усещане за безисходица като резултат от обезверението на самия автор.

В заобикалящото го общество Яворов е скован от бездейност ,от "дребнаво житейския прах" ,под който трябва да гине мълчаливо и без възможност да разгърне ботевското ,което носи в себе си.Защото ,без да притежава Ботевата монолитност и цялостност ,Яворов в близък до него не само в своите социални изживявания ,но и по сложността и противоречивостта на вътрешния си свят.Как гинат сили и младост е Ботево усещане за онова което откриваме в ранния период на Яворовата поезия.Въплъщение на това усещане не е само "Нощ"-едно от най-драматичните и болезнени Яворови стихотворения.По същото време тръгва в поезията му и мотивът за отбруления лист намерил различни модификации в по-зрялото му творчество.

Яворов непрестанно засилва напрежението ,воден от желанието да заостри и сгъсти трагизма.Поетът възприема страданието като