ДРАМАТИЗМЪТ В ПОЕЗИЯТА НА ЯВОРОВ

Поезията на Пейо Яворов е израз на драматичната му съдба и люшкането между крайностите, белязали жизнения и творческия път на поета. Както той сам споделя, житейският му път не е много сложен, сложна е духовната му биография. Но жизненият му път е едно непрекъснато горене ("Аз не живея аз горя"), едно изстрадване на нещата ("Аз страдам. В самозабвението и в зноя"). Животът на поета минава през различни житейски перипетии, идейни лутания и разочарования. Поет с ботевски темперамент, Яворов има участта да живее в едно историческо безвремие (Светлозар Игов).

Неговата бунтарска душа търси поле за изява. Затова в ранната си младост бъдещият поет се насочва към идеите на социализма и дори става основател на първата социалистическа група в Чирпан. По ирония на съдбата обаче признанието идва не от социалистическата критика и нейните издания, а от буржоазния естетически кръг "Мисъл". Това е първото разочарование на поета. Второто му голямо разочарование е Македония. Яворов посвещава живота си на нейното освободително дело, участва в чети, става близък приятел на Гоце Делчев. Така се раждат неговите "Хайдушки копнения" и забележителният цикъл стихотворения "Хайдушки песни". Но през 1903 година Илинденско-Преображенското въстание бива жестоко потушено и поетът изпада в дълбока душевна криза. Две години той не създава почти нищо. Това е период на преосмисляне и естетическа преориентация.

Яворов започва творческата си дейност като ярък граждански поет, възпяващ унизените и онеправданите ("Градушка", "Арменци", "На нивата"). След 1905 година обаче той се превръща в първия български модернист и неговото творчество заедно със стихотворенията на Теодор Траянов се смята за начало на българския символизъм. Разочарован от социализма, ненамерил утеха в националноосвободителните идеали, пламенният Яворов насочва духовната си енергия към любовта. И двете му големи любови обаче завършват трагично. Мина Тодорова умира двадесетгодишна от туберкулоза, а Лора Каравелова се самоубива и става причина за ранната му гибел.

Още през 1901 година в стихотворението "Нощ" зазвучава мотивът за раздвоението в душата на поета, за загубените нравствени опори и духовната дезориентация. Яворов, раздвоеният и единният (по сполучливото определение на Никола Георгиев), непрекъснато се лута между крайностите на духа. Стихосбирката "Безсъници" от 1907 година е най-ярък израз на това лутане. Заради нея критикът Владимир Василев нарича Яворов "поет на нощта". Постепенно в творчеството му навлизат дълбокият скептицизъм, неяснотата, тревогата за бъдещето, влечението към смъртта.

Дълго време догматичната критика дели творчеството на поета на два периода и в тях вижда две коренно различни негови лица: ранния Яворов като поет на унизените и онеправданите и късния Яворов като поет на екзистенциалните въпроси за живота и смъртта. Истината е, че Яворов е един неспокоен, вечно търсещ дух, личност и поет, който не може да остане докрай никъде, и в това отношение е уникален.

Всичко при Яворов идва неочаквано, неочаквано идва и поетическата му слава. През 1900 година списание "Мисъл" публикува неговата лирическа поема "Калиопа", а на следващата година двадесет и две годишният Яворов вече е най-популярният български поет. Всеки друг на неговото място би бил щастлив, но не и Яворов. Стихотворението "Славата на поета", писано няколко години по-късно, разкрива най-добре неговото отношение към проблема:

Слава! чувам аз да славят и поета слава

за незабравата свидетелствена дума...

О, присмех зъл! да ми звучи тя нивга не престава

като обидна и жестока глума.