Иван Вазов

Дядо Йоцо гледа

Критика и възхвала на българското в разказа Дядо Йоцо гледа от Ив. Вазов

Критиката е основа на Вазовите разкази, но тя не е голословно отричане на един или друг факт от заобикалящата писателя действителност, а средство за поправяне на недъзите. Грозното, пошлото, подлото, нетърпимото в обществения живот са показани, за да бъдат изобличени, унищожени и заменени с истински хуманистични ценности, в които вярва Вазов. Винаги критиката е позитивна, градивна, идваща от искреното желание на твореца и гражданина да поправи обществото и държавата. Защото Вазов не само вярва в щастливото и чисто от пороци бъдеще на своя народ, но забелязва и огромния напредък на България в сравнение с годините под турско робство, гордее се с патриотичните прояви, на които той е съвременник и летописец.

Такава двустранна проекция на изображение, между критика и утвърждаване на развитието и възхода в младата българска държава, откриваме и в разказа Дядо Йоцо гледа. През погледа на слепия дядо Йоцо Вазов по оригинален начин рисува облика на българското, разкрива живота в различните му измерения в една противоречива, трудна епоха, като разгръща историко-политическия фокус на изображението му в социалния му, нравствен и социално-психилигически спектър, за да усети живият пулс на събития и образи на исторически и социални картини, чиито корени са в традиции, ценности и в тежката съдба на българския народ, чиито перспективи и хоризонти са отворени и безгранични във времето и пространството, не само като исторически и национален феномен, но и като социокултурен фактор в стремежа на България да намери своето място в европейския и световен ред. Лишен от очи, дядо Йоцо вижда с душата си, улавя недоловимите за зрението нюанси в общуването между хората, в новостите в българската държава и това го изпълва с умиление и тих възторг, превръща го във въплъщение на българската разтворености щедрост към доброто, позитивното, демократичното и красивото.

Дядо Йоцо вижда много повече от своите съселяни, вижда и бедността, но и промените, усеща ги с цялата си душа, за разлика от другите, заети в тежката борба с бедносттта и стремежа си за оцеляване. Емблематичен и синволен характер имат новостите в България през погледа на дядо Йоцо. Българският войник, олицетворение на идеята, че след годините на тежко робство, в което опованието е в борците за свобода, често облъхвани с мистичен ореол от народа, сега ще има кой да брани страната ни. Българският паша, въплъщение на развитието на България по свой собствен път, със свои закони и норми, които да канонизират нравствената и социална енергия на народа ни в прогреса му към бъдещето. Българската железница, която ще свърже всички краища на родината, ще обедини и проблемите, и усилията, и идеите на хората за справяне с трудностите в новия живот и за по-добро и светло бъдеще. Радостта на дядо Йоцо от нова България, умилението му и приветствията към нея са олицетворение на подтискания, сляп български взор в годините на робството, който трябва д анаправи последни усилия, за да разпръсне тъмнината от живота си, да възкреси екстаза от Освобождението, за да изпълни душата си със свобода, да постигне и нравствено, и социално разкрепостяване и напредък.

Критика на условията на живота в селата на Искърското дефиле, на бедността, на безнравствеността, бездуховността, на своеобразното оскотяване на човека, отделящо го от големите събития на съвремието му откриваме в този шедьовър в областта на късия разказ Дядо Йоцо гледа. Но такова едностранчиво разглеждане унищожава и не може да предаде напълно очарованието и пълнокръвието на Вазовата творба. Защото това произведение е едновременно и критика, и възхвала на нова