Дядо Йоцо гледа

Вазов посреща Освобождението с искрено въодушевление и възторг. Тоя възторг е предаден най - добре в разказа Дядо Йоцо гледа. Това е възторгът преди всичко на народните маси, които в Освобождението виждат осъщесвяването на своя вековен копнеж за справедлив, спокоен, творчески и щастлив живот. Вазов го е изразил в незабравимия образ на слепия старец от малкото старопланинско селце, който жадува да види и почувства българското свободна България. В неговия образ Вазов е изобразил не само радостта си от свободата, но и дълбоката си вяра в силите на нашия народ, дълбокото си убеждение, че само свободата може да осигури нормалното и щастливо развитие на народа, неговия напредък. Със свободата се ражда държавата със своите институции, управници и проблеми, държавата със своите пороци. Надграден този нов образ на България над образа на майката кърмилница, залегнал във възрожденската представа, предизвиква опорочаване на България като родина. Това води след себе си голямо разочарование, което откриваме в произведенията на следосвобожденските писатели и особено в този период от творчеството на Вазов. Въпреки разочарованието си от социалната действителност, от пародираните в нея възрожденски идеали писателят не престава да търси българското. Това е и рефренният въпрос в разказа му Дядо Йоцо гледа :Де българското?

Началото на разказа, което е типично за Вазов, обичащ като автор да се намесва с разсъждения в повествованието, е всъщност равносметка за онова минали, времето на България преди.Първото, което прави впечатление е отнасянето на това начало в миналотоу, във времето на робството. Патриархалният свят е умрял това е осъзнато от автора. От друга страна родината майко също си е отишла,тъй като тя е невидима част от него. Чрез тази равносметка, изразена като авторова позиция, мотивът за двойнствеността в образа на България е въведен от Вазов в самото начало..Ражда се усещането за грях. Дядо Йоцо изживява сливането на родината с държавата без съзнанието за греховност и порочност.Той вижда старата своя България, но свободна.Той е свързващо звено между родината и държават:Имаше обаче един човек, който бе умрял в навечерието на Освободителната война и който възкръсна не, можа да изпита удовлетворението на един възкръснал при вида на освободена България, без да изпита разочарованията на нас, живите, които гледаме.

Още тук, в началото Вазов подчертава: имаше един човек т.е. единствин, това внушение е продължено и по-нататък в общия план на текста.Многократното повторение на местоимението той отделя дядо Йоцо от останалите още повече, подчертава индивидуалността му. Никъде в текста писателят не назовава имената на неговите съселяни, като изключим Денко и Кольо.Тези имена авторът споменава порди необходимостта на конкретната ситуация, без да ги разгръща като образи. Слепотата, която е главна част от характеристиката на дядо Йоцо, също го дистанцира от останалите. Противопоставят се нормалната сетивност на другете и нарушената такава на героя, като това издига образа в нравствено отношение. С ослепяването животът на дядото не свършва, защото много често най- важното,