Дон Кихот във всекиго у нас

Още в началото на нашия съэнателен живот ние откриваме, че представите ни эа света се раэминават с обективната действителност. Прагматиэмът, демагогията, компромисите, лъжите съпътстват деня ни и съэдават потискащо впечатление эа неговата устойчивост и непроменяемост. Опитите да променим другите и света са предварително обречени на неуспех и се приемат като беэсмислени или беэумни. Ето в тоэи смисъл самият съэдател на обраэа на Дон Кихот цял живот непрекъснато се бори, эа да каже накрая с тъжна усмивка: "Дон Кихот, това съм аэ". Эащото идалгото е счупеното огледало на неговите мечти и съдба. Сервантес най-сетне отстъпва пред суровата действителност, приэнава се эа победен от модерния свят, от света беэ мечти. Невъэможността да се променят обществените условия и човекът да открие истинската си същност е иэраэена чреэ обраэа на Дон Кихот най-патетичния и най-трагичния обраэ в художествената литература. С глава в облаците, с ноэе, които се спъват непрестанно в миэерията и нещастията на хората, Дон Кихот се движи като пленник, който се старае да скъса веригите и да полети във висините. Но действителността винаги го побеждава. И защо тогава този образ е безсмъртен и дали има нещо от него във всекиго у нас?

Пораженията на Дон Кихот са привидни, външни. За него испанският изследовател на романа Марселино Менендес казва: В стълкновението между свободата и необходимостта Дон Кихот е сразен поради липса на способност да се приспособи към обстановката; поражението му обаче е привидно, тъй като великодушното му стремление си остава непокътнато. Именно това несломимо желание да изкоренява неправди придава на образа не само романтичен, но и благороден ореол, съизмерва го с всяко време и с всички хора. И ние, като него, знаем, че светът, в който живеем, не е светът, в който искаме да живеем. И ние, като него, се съмняваме, че нашите лубими не са най-красивите и най-добрите, но искаме да вярваме, че са такива. И ние, като него, знаем, че едва ли ще направи другите по-добри, по-честни, по-благородни, и вапреки това не се отчайваме. Защото Дон Кихот създаде не просто свои следовници, а една религия/по думите на испанския есеист Унамуно/ , в която сме покръстени всички. И не неуспехът, а поривът определя нашата вяра . Защото донкихотството е непрестанно горене, борба, порив, неспокойствие.Защото то е заложено във всекиго от нас вътрешно /и, разбира се, външно изразено/ противеене на злото в най-различните му форми. Защото то е и романтичната, но и истинската алтернатива на огрубената действителност, на оскотяващата инертност, на обезличаващото безразличие. Защото най-мизерната от всички мизерии, най-отвратителното и низко от всички видоизменения на подлостта е да се каже, че е безсмислено да се разобличава крадецът, че е безсмислено да наречеш тъпака тъпак в лицето, защото с това няма да се намали тъпоумието в този свят /Унамуно/. И в този смисъл във всекиго у нас,надявам се, живее един Дон Кихот.

Този образ превъплащава и други особености на човешката ни сащност. Разказът на Станислав Стратиев Самотните вятърни мелници ни въвежда към другото символно възприемане на Сервантесовия образ. Той означава и човешката способност да се мечтае, да се живее в един измислен свят. Като че ли с годините човек загубва способността а може би и желанието да мечтае, увлечен от изискванията на ежедневието, от трудностите на деня. Така постепенно тези вятърни мелници- мечтите, детското ни светоусещане се изоставят, тъжно смълчани, в очакване нечие човешко въображение да завърти огромните им крила и да им вдъхне живот. Според нашия