ДОН КИХОТ - РАЗУМЪТ НА БЕЗУМИЕТО

В1553 г, Карл V издава закон, с който забранява печатането на рицарски романи в американските владения на Испания. Две години по-късно Кортесите настояват за забраняването им в самата Испания. Но това, което не е по силите нито на краля, нито на Кортесите, успява да направи Сервантес. Дон Кихот унищожи рицарските романи. като постави пред тях кривото огледало на пародията, той отне всяка охота за сладникава и сантиментална идеализация на рицарството. Дон Кихот снижи традиционните образи и представи за рицарството до най-нелепо смешните им форми, величественото той смъкна до възможното му най-комично отрицание. Блестящият рицар се играе от застарелия съсухрен идалго, чевръстият оръженосец - от дебелия непохватен негов съсед, блестящите доспехи са заменени с няколко ръждясали останки, лъскавите шлемове - с бръснарски леген, буйните коне - с мършава кранта, красивите дами на сърцето - с миризливата селянка. Възвишеното е станало низко, героичното - безпомощно, тържествено-патетичното - смешно, и в тази игра на живота социалните върхове са отправени към низините, горе е слязло долу. Всички изисквания на пародията са изпълнени. Целта е постигната: рицарският роман е смазан.

Пред самия край на втората част на Дон Кихот, след като вече са минали всички епизоди и са описани всички приключения, Сиде Амете Бененхели - литературното подставено лице на Сервантес, обяснява каква е била неговата главна и единствена цел: Едничкото ми желание беше да вдъхна у хората отвращение към измислените и глупави истории, описвани в рицарските романи, които след появата на моя истински дон Кихот вече се разклащат и без съмнение напълно ще рухнат (част II, гл. 74). Няма съмнение, че задачата, поставена от Сервантес - Бененхели, е изпълнена блестящо: след Дон Кихот става безсмислена появата на нови рицарски романи.

Но литературното самосъзнание на Сервантес е също така блестящ пример за нещо друго - за това, колко малко разбира понякога авторът смисъла и значението на собственото си произведение и как той не си дава сметка за неговия действителен духовен размер. Световноисторическото предназначение на Дон Кихот се оказа различно, безкрайно по-голямо от определената му от автора непосредствена литературна задача. Не е случайно, че тъкмо от примера на Дон Кихот Хайне извлича разстоянието, на което много често застава готовото творение спрямо авторовото намерение: Перото на гения е винаги по-велико от самия гений, то отива винаги по-далеч от първоначалните намерения на писателя (Въведение към Дон Кихот). Напразно Сервантес се е гневял толкова много на онзи литературен разбойник (лъжливия съчинител от Тордесиляс - част II, гл. 74), който довършил вместо него Дон Кихот. Напразно във втория том на своята велика епопея Сервантес отделя толкова много място за изобличаването на безчестния плагиатор, та дори и във финала не го забравя: Дон Кихот умира, в просветление проклинайки безчестника, а нотариусът издава документ, който забранява на всеки друг, освен на Сиде Амете Бененхели, да описва подвизите на знаменития идалго. Но всички тези усилия са напразни, защото човечеството е зорко - поне дотолкова, че да различи Сервантес от нищожеството, протегнало своите нечисти ръце към неговата слава.

***

Не е вярно твърдението на Байрон, че като осмял рицарските романи, Дон Кихот унищожил рицарския дух на испанците и поради това Испания се превърнала в третостепенна държава. Вярно е обратното: с Дон Кихот Сервантес съхрани за