Глава първа,

в която се говори за нрава и обичаите на знаменития дон Кихот де Ла Манча

В селото Ла Манча заедно с икономката и племенницата си, която няма още и двадесет, живее един идалго на средна възраст на име Алонсо Кихано. В името на всепоглъщащата го страст, рицарските книги, благородният идалго занемарява любимото си развлечение лова, дори и грижите по имота си. Сервантес изтъква, че тези книги били толкова нелогично написани, та никак не е чудно, че горкичкият идалго изгубва напълно ума си, подхранван денем и нощем само с такива баснословни истории. За ужас на икономката и племенницата си и за голямо безпокойство на приятелите си, селския свещеник и бръснаря, този уважаван жител на Ла Манча бива обзет от вдъхновението да стане странстващ рицар и се заема да подготвя всичко необходимо за новото си призвание. Първо излъсква доспехите, останали от прадедите му и в продължение на седмица изработва от картон нещо като забрало за шлема си. След това прекръства мършавия си кон на Росинант , с което да покаже, че преди да стане достоен кон на славен рицар, той е бил обикновен кон, а също така измисля ново име за себе си дон Кихот де Ла Манча. След като преименува себе си, коня си и амбициите си, Дон Кихот решава, че му остава само едно - да намери дама, в която да се влюби, защото странстващ рицар без любима е дърво без листа и плод, тяло без душа. Той избира една селска девойка на име Алдонса Лоренсо за дама на своето сърце, макар че тя изобщо не го познава, и я назовава Дулсинея дел Тобосо.

Анализ

Първата глава на всеки велик роман заслужава внимателен прочит, защото тя ни дава представа за стила на автора, запознава ни с главните герои и незабелязано ни подсказва какво още можем да очакваме от творбата.

Сервантес старателно описва героя си идалго на средна възраст, прекарващ в бездействие по-голяма част от годината и доста беден, който живее с безинтересни хора като икономката си, племенницата си и едно момче ратайче. Свидетел на литературните спорове на дон Кихот със свещеника и бръснаря за случващото се в рицарските романи, читателят още от самото начало започва да подозира, че главният герой приема темата за странстващото рицарство доста насериозно. А няколко изречения по-нататък Сервантес потвърждава подозренията, като ни казва, че идалгото твърдо възнамерява да се отдаде на рицарското поприще. По силата на същaта воля мършавата кранта се превръща в благороден жребец, а любовта, която тайно изпитва към една селска девойка, в целомъдрен идеал за красота, тъй като всеки рицар трябва има своя съвършена господарка на сърцето, на която да служи.

Рицарят прекарва по-голяма част от времето си в разговори и размишления вместо във вършене на героични дела. Според някои сервантисти дон Кихот подхожда към идеята за странстващото рицарство не като умопобъркан, който вярва, че е някой друг, а по-скоро като актьор, в процес на заучаване и репетиране на роля. Напълно логично становище, като се има предвид, че Сервантес дава достатъчно доказателства в полза и на двете теории, точно както Шекспир постъпва с неговия Хамлет. Който и от двата подхода да е използван, при всички положения трябва да се отчете интересът на Сервантес да ни каже истината и всяко преувеличение, което откриваме в романа, в действителност е резултат на фантазията на дон Кихот, а не на автора. Умопобърканият герой или актьорът герой непрекъснато се бори за възтържествуване на справедливостта по целия свят, за премахване на неправдите, за възстановяване правата на онеправданите и така следва рицарския код, който изисква да се постъпва справедливо независимо от обстоятелствата.

Като описва по какъв начин дон Кихот създава свои собствени истини посредством силата на волята си, авторът определя и основния тон на хумора си - пародията. Един от примерите за това е сцената, в която рицарят, решил да изпробва изделието си, забралото на шлема си, замахва с все сила с шпагата си и с един удар го разбива на парчета. Дон