Дон Кихот

Романът Дон Кихот, написан от Мигел де Сервантес Сааведра се появява за първи път през 1605 година. Първоначално писателят няма за цел да пише и втора част. Огромният интерес и написването на фалшива втора част от неизвестен автор, подтиква Сервантес към писане на продължение на първата част на романа и тя излиза през 1615 година..
На какво се дължи популярността на романа Хитроумният идалго Дон Кихот де ла Манча никой не знае, защото всеки разбира романа по свой собствен начин. Факт е обаче, че именно тази творба на Мигел му печели световна слава. Мотивът за написването му обаче е само един: Сааведра споделя антипатията сред аристократичните и хуманистичните кръгове към модата на рицарските романи и си поставя за цел да ги осмее. За тази цел той написва пародия на рицарски роман. След излизането на тази творба обществото наистина спира да чете рицарските романи.
Това е роман, в който се възпява смелостта и благородството на рицарите.
Мигел де Сервантес умело подчинява творбата на рицарските романи. Както и там и в Дон Кихот, героят си избира дама на сърцето-пъпчивата му съселянка Алдонса лоренсо, която той преобразява в прекрасната Дулсинея дел Тобосо.. Като истински смел рицар, героят има кон, който кръщава с звучното име Росинант. Запазена е и усложнената и кръгла композиция на средновековния роман със завръщане на героите в изходна точка на пътешествието.
Различията също са много и всички разкриват ироничното, комичното в романа. Още в началото се започва с страстта на Алонсо Кехана към рицарските романи, която го води до степен на лудост, жажда за пътешествия и подвизи.

Пътуванията на рицаря образуват три концентрични кръга, всеки от които включва в себе си предишния. Първото си пътуване рицарят извършва сам в продължение на 10 дни из своята родна провинция Ла Манча (от където и идва част от името на романа Хитроумният идалго Дон Кихот де ла Манча). При второто пътуване към странстващия рицар се присъединява Санчо Панса ( буквално означава Санчо Търбуха), който му служи като оръженосец. Този път обикалят из цяла Костилия, като странстването им трае значително по-дълго. Третото пътуване е описано вече във втората част на романа (написана през 1615 година). Двамата героя обикалят из Костилия, Арагон и стигат чак до графство Барселона на средиземноморския бряг , където Дон Кихот претърпява поражение и е принуден да се завърне в родното си село. В края на живота си героят отново става Алонсо Кехана.
Въпреки че се срамува от постъпките си и си признава грешките, той успява на изпълни мисията на живота си. Успява да ни кара да се забавляваме с постъпките му, но също така ни кара да се замислим за обкръжаващия ни свят. Постъпките му са повлияни от рицарските романи.
Дон Кихот се бори за един по-добър и справедлив свят. За съжаление обаче хората, които го обкръжават отдавна са се отказали от това. Именно за това той изглежда смешен, а дори и на моменти жалък. Сблъсквайки се със суровата действителност (срещата с разбойниците на Роке Гинарт, появата на турската бригантина край морския бряг), въображаемият, налудничав свят в който е попаднал се разпада при срещата с грубата и все пак не лишена от фантастика и очарование действителност. Той вижда онова, което му рисува неговото въображение, разстроено от четене на романи.
Героят се изказва като хуманист като много често цитира рицарските романи. Остава достолепен и благороден във възвишените си намерения за друг свят. Търси