Сервантес създава своя роман в разцвета на Ренесанса в Европа. И е парадоксално на пръв поглед, че романът по замисъл е трябвало да бъде развлекателно четиво. Но Ренесанса ражда велики творци, които задълбочено и с размах, с езика на изкуството, претворяват силните нови идеи- за човека и неговата значимост, хуманизма, за доброто в света и много други.

Героят на Сервантес е обеднял идалго в началото на романа. Така той не би могъл да бъде въплъщение на ренесансовия идеал. Но когато решава да стане рицар- да изиграе най- истинската роля на живота си- точно тогава той намира израз на най-съкровеното в душата си. Макар и не съвсем реално, по детски наивно, Дон Кихот се превръща във въплъщение на доброто, което шества по света.

Героят пътува, за да предизвиква и наказва злото, за да търси човека в неговото духовно величие. Облечен в комична форма, Дон Кихот е мъдрец по природа. Неговото безумие, отприщва великата любов, която носи в сърцето си, голямото благородство и силният дух.

Въпреки думите на каноника, който хули рицарството и не вярва в неговите послания, Дон Кихот отстоява твърдо рицарските идеали. Сервантес променя ролите - един духовен човек е лишен от емоция и въображение, а следователно и от доброта. А Дон Кихот - безумен в идеята си е много по-силен и по-истински от каноника. Стандартното мислене е разрушено и представите за света и човека се сменят.

Рицарят е хуманист по природа. И във всяка една случка от романа, той защитава тази своя житейска позиция. Това е мотивът, който го тласка да бъде по рицарски полезен на ближния. В думите на Дон Кихот, Сервантес влага мъдрост и ново мислене по всички културни, социални и политически въпроси на своето сложно време. В речта си пред козарите, Дон Кихот споделя с носталгия, че много по-добре би било да се живее в златните векове, когато е липсвало твое и мое , т.е. класовото деление не е било познато. Героят зове за простота и естественост в човешките отношения:1. Тази фалшива условност само обременява човека. Това е и голямата демократична идея на ренесанса, който ползва античността във всичките й форми. Дон Кихот нарича омразен век времето в което живее, защото липсва свободата. На човека се гледа не като на личност. Липсва мир, приятелство, сговор. Искрени хора няма. Всеки изпълнява своята житейска роля. Парадокс е, че рицарят Дон Кихот, изпълнявайки своята роля, призовава към освобождаване от условностите. Той, рицарят, кани своя оръженосец Санчо да седне заедно с него. Мисълта е за равнопоставеност в човешките отношения: 2. Моралните категории за Дон Кихот са ясни и прости.

Любовта към човека, към живота, към приятеля е друг аспект на ренесансовото мислене. То в много голяма степен се доближава до християнските представи за добро и любов.

Рицарят от Ла Манча не би могъл да понесе насилие и неправда в света. Затова той се бори с всички сили за изкореняването й. Въпреки оптимизма си, в края на романа за него е ясно,че злото в света е непобедимо.

Дон Кихот в една от речите си говори за липсата на морал в управлението. За него е обидно да се съизмерва с властващите. С болка споделя, че правосъдието е опорочено с милост и корист. Той, безумецът, е прозрял дълбоката същност на управлението с пълзене, с нагаждане, с притворство и всякакви други методи се стига до върха. И е възмутен, отвратен от това. Като контраст авторът посочва, че единствено честта и достойнството са присъщи на рицарите. Ако приемем това за метафора то значи, че те са присъщи на благородните личности.

И все пак, в романа на Сервантес основните послания са към човека и за човека- връх във вселенската хармония. Идеалът си за човешка личност писателят формулира в мъдрите съвети, които Дон Кихот дава на Санчо. В тях са вместени хармонията м/у дух и тяло- типична за Ренесанса. Физическа чистота, изискан вид, природосъобразен живот са външните форми за личностна изява. Но по-важна е душата и нейната извисеност- благородството у човека. Тази идея напомня една библейска мъдрост:3. Чистотата на душата, простотата в общуването. Да бъдеш горд и с достойнство, а не надут. Да живееш в хармония със себе си и с околните. Да бъдеш трудолюбив, а не мързелив. Всички тези послания са проверени от живота. Но за Сервантес те са оня копнеж на духа, който желае едно по- хармонично, по-истинско общество.