Дон Кихот и Санчо Панса незабравима двойка герои

Рицарят на печалния образ и неговият оръженосец се една от класиеските двойки герои в световнара литература. Векове наред Дон Кихот и Санчо шестват по прашните улуци на ренесансовата Испания в своето пътуване към истината. Тяхното странно приятелство и обща съдба да предмети на хиляди критически коментари. И на осъзнатото чувство, че романъ на великия Мигек де Сервантес не би бил толкова магичен и безсмъртен без тази невероятна двойка.

На пръв поглед двамата герои са съвършено различни, дори антагонистично противопоставени. Различията започват комично от външния им вид и продължават с душевния им свят. Като мироглед Дон Кихот е фантазиор-идеалист, а Санчо практичен селски човек със земно светоусещане. Лесно би било да се приеме простата формула, че рицарят е олицетворение на духовното, а неговият придружител на грубо материалното начало. Но в дългите странствания и приключения двамата намират път един към друг. Те не само се сближават по пътя на птиятелството. Санчо одухотворява своята материалистична същност чрез проникновените думи на печалния рицар и узстраданата му мъдрост. В края на романа Алонсо Кихана умира, лишен от илюзии, но верният оръженосец е приел духовната щафета на неговата свята мисия.

Съпоставката м/у външния вид на двамата герои предизвиква искрени усмивки на поколения читатели. Дон Алонсо Кихана е висок и мършав, Санчо Панса нисък и пълен. Рицарят гордо е яхнал изнемощялата кранта Росинант, облечен в овехтели дрехи. Санчо разчита на вярното си магаре Сивчо с провесени от страни дисаги.

Различни са и мотивите, които карат двамата герои да поемат по трънливия път на странстващото рицарство. Вдъхновен от стотиците рицарски романи дон Алонсо прекрачва границата м/у реалния и въображаемия свят. Той желае да стане рицар, за да изваршва велики подвизи: да защитава слабите, да барни красотата и любовта, да отдава възмездие на злото. В неговия свят, изпълнен с магьосници, великани и красиви принцеси има нужда от воини на доброто, които да въдворяват справедливост.

Санчо е много длеч от измерението на илюзиите. Причините да се съгласи да стане оръженосец на петдесетгодишния идалго се измерват в парични знаци. Героят се надява да спечели зесрта за своите три дъщери. Освен това той е получил тържествено и искрено обещание на новоизлюпения рицар, че ще бъде провъзгласен за губернатор на остров. Разбира се , условието е, най-напред островът трябва да бъде извоюван от ръждясалото копие на позастарелия идалго. Конрастът м/у оръженосеца и неговия господар личи и по трънливите друмища на приключението. Дон Кихот неотклонно смесва реалността с миража. Болното му въображение превраща хана в замък, вятърната мелница в размахващи ръце исполин, стадата овце и кози във воюващи рицарски армии, меховете с вино във въображаеми велкани. Лудостта на рицаря обаче е особена, твърде карсива и благородна е. Дон Кихот понякога вижда чрез сетивата на фантазията едим по-добър и по-красив свят. Неговото въображение одухотворява, естетизира реални места, факти и хора. Типичен пример за това е срещата му с жжриците на платената любов прес крайпътния хан. Дон Кихот ги оприличава на Благородни девици. Сякаш рицаря на печалния образ съзира в пропадналите жени с омърсени тела онази честота и невинност, която някога са притежавали.

В деянията на заловените каторжници всякакви престъпници и сводиници, героят отново съзира простими грехове о решава да ги освободи, защото Жестоко е да превръщаш в роби същества, създадени от Господа и прородата да бъдат свободни.

А в стихията на спомена невзрачната Алдонса Лоренсо е пресътворена в неземната красавица Дулсинея дел Тобосо, обявена от рицаря за дама на сърцето му.