Дон Кихот и Ренесансът

Интерпретативно съчинение

Романът Дон Кихот на Мигел де Сервантес отразява живота на обикновеното, бедно население на един иначе външно бляскав свят през Ренесанса.Налудничавите истории за модерния рицар Дон Кихот разкриват много повече от безумието на един идалго- те са свидетелство за материалната мизерия и неуката наивност на народа, които напълно противоречат на ренесансовите идеали.

Авторът обръща поглед към света на обикновения човек, който е много различен от развитието на горните прослойки в материален и научен план, като по време на същинското действие описва картини на нищета и безредие.Сервантес изобличава висшестоящите в егоизъм, алчност и арогантност, като представя косвено, но открито положението на низшестоящите.Чрез образа на Дон Кихот, чиито идеали съвпадат с тези на рицарите от Средновековието, се постига внушението, че що се отнася до общото благо, до благото на народа, предишното феодално устройство е по-доброто решение.Главният герой е странен не само със своето безумие-със своите благородни цели и идеализъм той сякаш не принадлежи към своето съвремие.Дон Кихот желае да се бори за справедливост и равноправие, защото вижда липсата им в неговото общество, и именно целите, а не действията, го правят благороден рицар в очите на читателя.

Дон Кихот от все сърце желае да твори добро, макар и това да не се получава винаги, тъй като той преекспонира участниците в най-обикновени ситуации в извършители или на жертви на злото.Това благородни рицарско поведение обаче не се приема така, както се е приемало през Средновековието.

Описвайки действителността в Испания и делата на Дон Кихот, Сервантес сблъсква две епохи, едната от които е отхвърлена, за да направи път на прогреса на другата.Така авторът показва променените идеали и стойности на доброто.В стремежа си за развитие човекът е загубил връзка с миналото и не може да наследи добрите нрави, които са притежавали предците му. Единственото в романа, което е наследено от средновековието, са добрите намерения за борба срещу неправдата от страна на главния герой, но те остават безплодни.Заради това писателят сътворява пародия на рицарски роман, в която боецът е изпълнен с мечти за подвизи и геройства, но всъщност не може да ги осъществи, не може да надвие злото, тъй като самият той става причина за спорове и конфликти. Така до читателя стига внушение, че лошото не може да бъде изкоренено, а само задълбочено.

По пътя си рицарят на новото време Дон Кихот среща не дворци, благородни дами и красиви гледки, а порутени къщи и ханове, пропаднали жени, прашни пътища, по които се движат тягостни процесии.Вече не става въпрос за отвличания на принцеси и дуели за чест, а за цялостното затруднено положение на обикновените хора.

Съвсем друго е положението в аристократичните среди- то е описано във втора част на романа и чрез контраста между едната и другата действителност животът на обикновените хора изглежда още по-тежък.Дон Кихот е приет като гост в херцогски замък, където отначало се чувства като истински рицар, приет в дома на истински благородници, които му оказват чест.Той и Санчо се дивят на блясъка на дома и лукса, който господарите могат да си позволят.Но бляскавото не е гаранция за благородство.Херцогът,херцогинята и прислугата се забавляват на гърба