Дон Кихот безумец и мъдрец

Романът на Мигел де Сервантес знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча е най-представителната творба на истинския ренесанс и на своя писател.Замислен като пародия на рицарските романи, той далеч надхвърля първоначалният замисъл на автора си да разсмее тъжния, а на веселия да стане още по-весело.Сервантес създава двуизмерен герой и това поддържа неговата жизненост и до днес.Идалгото Алонсо Кихана се побърква от четенето на рицарските романи, но целта която си поставя не е просто да воюва с измислените, но и реални персонажи с които се сражават любимите му герои.Така болестното състояние на неговият ум на испанският благородник, които поемайки по пътя на рицаря си поставя дълбоко хуманна цел-да изкоренява неправдите, да закриля онеправданите и така да спечели безсмъртно име и слава и понеже дух и разум влизат в противоборство, ние си обясняваме защо героят е едновременно комичен, но и трагичен герои.Много по-отчетливи са белезите на комичното, макар че то по-начало се ражда на принципа на контраста, а в романа няма описани истински рицари.Автора обаче залага на интелигентността на своя читател и за това ние откриваме с лекота проявленията на комичното-за разлика от рицарите, Дон Кихот е 50-годишен, те излъчват физическа сила и енергия, а Дон Кихот е слаб, съсухрен, мършав, те са облечени в блестящи ризници, а върху ризницата на Дон Кихот личи патината на 200-та изминали години, да не говорим пък за мършавата кранта Росинант, която предава господаря си в най-напрегнати моменти.По трудно откриваме трагичното у Дон Кихот, защото романът ни подвежда да следим забавните приключения на лудия рицар.А трагичното произхожда от разминаването между поведението и епохата, както и между възвишеният му идеал и съвременната испанска действителност.Рицарският дух е мъртъв от 2 века и хуманистичният идеал е обречен, Дон Кихот е трагичен герои, защото никои освен него не изпитва капка съчувствие към онеправданите.Дори собственият му оръженосец чиято житеиска философия е да търси практическата изгода от всичко по-добре врабче в ръката, отколкото сокол в небето.

Значителна част ат съдържанието на текста наистина поддържа авторовата цел, защотонай-често Дон Кихот действа според прочетеното в рицарските романи.Така една след друга се появяват сцените които свидетелстват за лудостта на Дон Кихот-посвещаването в рицарство, сраженията с вятърните мелници, с двете стада овце, с търговци и мулетари, та до последното сражение с Рицаря на Бялата Луна, загубата в което го отвежда у дома.Преди обаче да се срещнем с проявите на неговата мъдрост има две сцени, които се нуждаят от специално внимание.Първата от тях е освобождаването на Андреас.Образно казано в сцената влиза хуманистът Дон Кихот, възмутен от насилието над човек, който не може да се брани.Привидно никой не може да подскаже лудостта на рицаря, които абсолютно логично доказва че не Андреас, а господаря е длъжник с логиката, че насилието над вързаното момче изплаща всички разходи които господарят е направил за него.Но то сцената излиза лудия Дон Кихот който така и не проумява, че у богатия селянин го няма чесният рицарски дух и си тръгва убеден че е направил добро.Втората сцена която седи на границата между лудостта и мъдростта е сцената с освобождаването на каторжниците.Рицарят хуманист този път встъпва в ролята на защитник на свободната воля на човека, защото усеща съпротивата на укованите, които кралската стража води там, където те не искат да отидат.Първоначалният порив обаче е заменен от еуфорията на лудостта, поради която не проумява нито истинския смисъл на казаното, нито наглата подигравка с която се обръщат към него, не му е възможно да различи предателя, в певеца който пее като славейче, нито сводника които се представя за закрилник на любовта между мъжа и жената.И може би тук е мястото да отбележим че когато рицаря пренебрегва действителността, тя му отвръща жестоко.Няма капка благодарност у справедливо наказаните престъпници, те се нахвърлят върху рицаря и оръженосеца му и ги ограбват.

Безсмъртието на тази творбба определено се дължи на проявите на мъдростта, в които между другото, Дон Кихот се изявява като резоньор на своя автор.За първи път с мъдростта на героя се срещаме в речта му за Златния век за да се убедим че не е случайно творческо хрумване полудяването на Дон Кихот на 50 години.На попрището жизнено в средата героят та Сервантес е имал достатъчно време не само да натрупа житейски опит, но и да подложи на собствена преценка ценностите на живота.Събрал е достатъчно познания очевидно от онези книги които са ценни и остават зазидани в дома му.Един аналитичен ум прави съпоставка между две епохи между които лежат векове и ги характеризира като материална култура, но и като нравствен облик.Не наколните жилища на първобитното общество, нито хармонията между човека и природата са най-впчатляващото в епохата на първобитното общество.Той назовава това време Златен век заради нравствената характеристика на хората които го обитават.В началото характеризира духа на времето, а след това показва конкретни примери, които обясняват защо в онази далечна епоха са царували мир, приятелство и сговор.От зрителния ъгъл на ренесансовия човек са откроени най-ценните черти на далечните ни предци.на първо място е подчертана ценноста на любовта представена като духовно преживяване изразено с простота и естественост, така както хората