Авторът поразява своите съвременници с изумителната изобретателност да комбинира плодоносните жанрови тенденции които все още не са изчерпили изобразителните си похвати и средства по негово време. В творбата се смесват рицарският с авантюрният, битовия с психологическия роман. От пародиен роман в процеса на създаването му, той еволюира към социално психологическия роман. Изцяло в плана на пародията е развито повествованието в първите шест глави на романа в които се описват премеждията на Дон Кихот посвещаването му в рицарство, злощастията които го сполетяват в хана.

Героят на Сервантес доказва че е човек с безпределна вяра в духовното преобразяване на хората във възможностите на собствения си високоблагороден, безкористен ум. В крайна сметка Дон Кихот успява да просветли смаяните козари не с изкусното си ораторско майсторство, а с завладяващото си външно излъчване. Авторът не веднъж упоменава бледото му изпито лице, очите му излъчващи трескав плам. Те се съчетават с изградения до този момент външен портрет на героя, в нашето съзнание посивели коси, орлов малко пречупен нос, увиснали черни мустаци. Страшният Идалго е висок, мършав, тънък като върлина с дълги кокалести ръце, в чиято мрежа от жили тупти воля за живот. Хората живеели в златния век съвсем не са знаели двете слова твое и мое, те изразявали любовта с простотата и непринудеността както са я чувствали. В онова време истината и простодушието не се смесвали с лъжата измамата и злобата. Законът на личния произвол не бил залегнал в съзнанието на съдията.

В дълбоката с същност героят на Сервантес си остава дете. Той носи покоряваща искреност, непосредственост и безкористност на дете. Симпатията ни към него се ражда още в началото, когато той се насочва уверено към рицарското поприще. Дон Кихот дава своеобразен обет за бедност и излиза от дома си без пари. Той отказва да плати в хана, защото като рицар се смята освободен от задължението да плаща. Практично мислещия ханджия, който го посвещава в рицарско звание, се опитва да му внуши че трябва да носи винаги в себе си пари и чисти ризи. По-нататък самоотвержения рицар ни става близък с трогателните си усилия да прикрива бедността си, която както ще видим е само материална оскъдица, но в никакъв случай духовна нищета. За Дон Кихот благородството се изгражда върху съхраняваните святи у човека заложени и у самия него добродетели, а не върху самоувереността която внасят у него титлата и санът. Дон Кихот цени много по-високо нравственото самоусъвършенстване у хората от простолюдието, посветили се на доброто отколкото аристократичната самонадеяност на князе и монарси, които с делата си самоопровергават своята знатност. У Дон Кихот говори волята а не умът. Когато той казва аз зная кой съм той иска да каже аз знам какъв искам да бъда. Тъй като си е давал сметка, че главното за човека е какъв иска да бъде. Дон Кихот смята с право, че човек е истински пълноценен, когато се стреми да стане нещо повече от човек. Главният стимул който вдъхновява Дон Кихот е неизтоштимата му обич към човешкия род. Той решава сам как да се справи с злото в света, без да признава над себе си никаква власт, нито закон. Той се ръководи от собствения си рицарски усет за неправдата и справедливостта, чиято безпогрешност, макар и понякога оспорима, доказва дълбоко хуманната му ангажираност в разрешаването на проблемите на човешкият род.

Чувството за справедливост е извънредно развито у странстващия рицар. Неговата жертвоготовност за възцаряването на милосърдието и правдолюбието на земята, може би е най-пленителната черта в характера му, с която той предизвиква съпричастието на търсещия истината читател. Рицарят е непримирим с несправедливостите. Той ги