Ивайло Дичев

Долу прагматизмът!

Според проучване на Галъп 78% от българите смятат, че най-важната задача пред страната е да оправи икономиката. С този своеобразен индекс на прагматизъм България е на първо място дори пред Русия или Албания. Двойно по-малко американци и тройно по-малко японци поставят тази сфера на първо място в националните си приоритети.

Ще кажете - икономиката им върви, какво има да я мислят? Но у нас подобна нагласа не съпътства само периодите на криза. Нима Живков не управляваше от името на мазето, пълно с буркани? По-скоро България е в плен на поредната идеология на икономизма, този път дошла не от изток, а от запад.

Марксистите ни повтаряха десетилетия наред: базата е по-важна от надстройката, коремът - от духа, производството от политиката. За един интелектуалец от началото на века в това сигурно е имало известна еротика. Представете си го - някакви хора говорят за възвишени неща, за наука, религия, морал, а вие смело заявявате: Всъщност всичко това са подли измами на господстващите, всъщност първо всеки иска да се нахрани. Каква цинична, твърда, мъжка позиция! Но направете от нея държавна политика и нещата неизменно стигат до абсурда, който познаваме: монументални производствени мощности, управлявани от средновековна администрация, развивани от скодоумна наука, раздирани от двоен морал.

На какво ще обрече България съвременният либерален икономизъм, превърнат в официална религия след 1989 г.? Всичко за фронта на печалбата, всичко за победата на бизнеса, другото после. А който спечели, е свободен човек, вдига си шапката и става банкер в Сингапур. Представете си страната след 100 години летеж по тази тангента: едно скучно, грозно място, населено с хазаи, търговци и координатори на хуманитарни проекти, където човек спира да пие и пусне една вода на път за Истанбул.

Такава сакрализация икономиката не е познавала в други епохи. Тя е била неразчленима от общите ценностни нагласи, неотделима от борбата за власт, идеите за добро и справедливост, отношението с Бога, традицията и т.н.

В началото на века Макс Вебер, един от големите опоненти на Маркс, показа, че в модерността отделните обществени сфери имат тенденцията да се обособяват и да действат като автономни системи, подчинени на собствена логика, свои правила, критерии, форми на легитимност. Политиката се откъсва от икономиката, науката от изкуството, образованието от религията - подобно на галактиките след Големия взрив всяка сфера необратимо се отдалечава от първоначалния топъл общностен център.

В така раздробения свят човекът се чувства неуютно: на духовния му хоризонт вече няма една безспорна отправна точка. Вече няма писание, където е казано и как да се храни, и как да произвежда, и как да води полов живот и кому да се кланя. Самото му поведение е разбито между различни социални логики, които често си противоречат. Например в икономическата сфера мислиш за печалба, но в политическата се представяш като безкористен; в научната сфера си рационален, в сферата на изкуството безумстваш.

Решението на модерния човек е всъщност дълбоко немодерно: той просто митологизира една от обособилите се сфери, натоварвайки я с ролята на онзи свещен