Стефан Стамболов

Долабан войвода

Писмо чете Бурмала гидия,

писмо чете, дребни сълзи рони.

Запитва го Долабан войвода:

"Ой те тебе, Бурмала гидия,

какво четеш, дребни сълзи рониш?"

Отговаря Бурмала гидия:

"Не ме питай, Долабан войвода!

не повдигай ядове, кахъри,

не раздирай рани загорели...

Не ме питай, яд да ме не стигне,

да не земна тая остра сабля,

да отсека твойта глава гола,

че тя нази във ямата вкара,

че от тебе всичко зло излезе.

Не с твойте ли думи хитри, умни,

не с твойте ли съвети коварни

ти накара всичките гидии

да направят големи золуми,

да разсърдят на Царя раята?

Раята се Царю оплакала,

не ще вече нази да ни слуша,

че сме били страшни золумджии,

че сме били люти кеседжии.

Селата им били сме обрали,

от огнище пепела продали,

децата им гладни сме държали,

жените им във кола впрегали.

На раята всичко сме изяли,

на чифути вярата продали...

Тежка тъга Царю е паднала,

от очи му сълзи са капнали.

Па повикал паши и везири,

та направил на диван високи

голям мезлиш - ум да се допита

що да прави с наще луди глави?

Везирите съвет хитър дали

и пашите при тях пристанали:

да изпратят царски бумбашири,

с голям ферман, с думи позлатени,

да изпратят, живи да ни хванат,

у Стамбула на съд да ни карат.

Казвай сега, думай думи умни,

що да правим, къде да се денем?

Казвай, или глава ще ти земнем,

па тогава нека мойта падне!"

II.

Уплаши се Долабан войвода,

уплаши се от думи сърдити,

уплаши се, на колене падна,

па се моли милно, дружелюбно:

"Опрости ме, Бурмала гидия,

недей взема мойта глава гола,

не оставяй жена ми вдовица,

а децата ми - дребни сирачета.