Добротворството между човешко и божествено

в разказите на Йордан Йовков

След войните, които България води в началото на 20^-ти век, и след последвалата национална катастрофа, българските творци започват да търсят нови пътища, за да достигнат до човека и до неговия духовен свят. Тяхното творчество, без да притежава критическата заостреност на прозата от 19^-ти век, се стреми към поставяне и разрешаване на нови естетически и хуманистични проблеми. Тази насока в българската литература се оказва особено благоприятна за своеобразието на творческия натюрел на Йордан Йовков, който посвещава живота си в търсене на нравствено устойчивото, красивото и доброто у човека. Като търси човека и в звяра основна максима, заимствана от руската литература той поставя началото на нова психологическа линия в българската художествена проза. Йовков твърдо вярва в духовната сила на своите герои, във вроденото им чувство за дълг и хуманизъм и в будната им съсест. Той успява по един силно емоционално-въздействащ начин да убеди читателя, че благодарение на прекрасното и доброто у хората, те ще съумеят да се преборят с мъката и злините и ще изживеят пълноценно своя живот.

В цялото си творчество Йордан Йовков се стреми към утвърждаване на онези нравствени принципи, които съхраняват човека като такъв. А добротворството е най-силното и истиснко доказателство за хуманизма и богатата душевност на неговите герои. Способността да правиш безкористно добро е онова неповторимо пречистващо дело, което извисява обикновения, простосмъртен човек до божественото и вечното. Самото понятие - добротворство носи абстрактен смисъл, чиято многопластовост и нюансираност може да се открие в разнообразни поведенчески актове от съчувствието към мъката на напълно непознат човек и оказаната помощ, през проявеното съпричастие към всекидневните изпитания, които животът изпраща, до благородната лъжа, вдъхваща последна надежда. Хуманизмът като прекрасно човешко чувство е намерило израз в разказите По жицата, Другоселец, Серафим. В тях са отразени добродетелите, преживяванията и страданията на обикновени хора, които обаче са носители на големи и непреходни нравствени ценности. Тъкмо в тези разкази моралната извисеност до пределите на божественото начало у човека е обоснована с удивително художествено майсторство.

Йовковият герой Серафим от едноименния разказ е най-яркото доказателство за способността на човека да бъде съпричастен към чуждата болка и с готовност да помогне на напълно непознат човек. Разказът Серафим е включен в една от късните книги на писателя (Женско сърце, 1935). Историята, разгръщаща се в текста се стреми да покаже, че доброто всъщност няма сложна направа, че то може да се сбъдне насред един най-обикновен декор, в действията на един съвсем обикновен човек.

За повествователя същината на добротата е в готовността на личността да дари, да помогне на другия, без да очаква никаква отплата. Произведението като че ли подсказва, че има съдба и има орисия, че може би съществува странна, ирационална сила, която неизвестно защо понякога трупа нещастия в нечий път. Но текста определено защитава и вярата, че има активен индивидуален избор, има способност за