Забравена парола?
Начало на реферати

Днешният българин вече не е унизен


Днешният българин вече не е унизеният, потиснат и недостойно съществуващ “масов индивид” на комунизма, а мнозина вече чувстват себе си свободни и държащи на свободата си личности. Ала “човешката маса”, мнозинството от нас, все още се оставя да бъде приспивана с умилителни приказки за това какви сме били някога – и какви трябва да си останем сега, защото не дай Боже да се променим, та да престанем да бъдем така унизени, малодушни, подли, несвободни и недостойни. Безспорно е, че ония, които държат историята ни да си остане непроменена, искат и ние да не се променим: настоящето и особено бъдещето на човека и на народите зависи в известен смисъл от миналото им, от това как разбират и доколко схващат онова, което миналото им говори – за тях самите. Ако си останем все същите, и ако погледът ни спрямо собственото ни минало си остане примрежен от онази коварна неадекватност, която е била натрупана по политически и дори “романтични” причини, то това означава, че ще продължаваме да пребиваваме в неяснота относно самите себе си, а това е недопустимо за човешки същества, обитаващи вече не 19 или 20, а 21 век.

Интересно е и това, че тия, които са против “пренаписването” на историята особено във връзка с нашумелия случай около баташкото клане, те същите (по една “случайност” все ченгета от ДС!) са и против “прочитането” на случилото се в най-новата ни, съвсем близка история. Знаете за величавата епопея с досиетата, в която решаваща роля изиграха все същите ченгета-историци, и все пак успяха да направят така, че досиетата да не се прочетат или да се четат избирателно и дори “фрагментарно”. Виждате, че има необходима връзка на тяхната позиция както по отношение на лютата им битка да не се “пренаписва” по-старата ни история, така и по повод на безмерното им нежелание да бъдат прочетени страниците на по-новата ни история. По тази логика излиза, че същите тези мохикани имат и съответната позиция и спрямо разбирането на случващото се ето сега, в тия наши дни, в съвременността. Явно работата става дебела, няма нищо случайно и от нас се иска да разберем защо тия се държат така странно. За своите цели същите тези съвсем наскоро организираха дори и помпозна церемония по препогребване на костите на един български цар, живял преди 800 години: дали и тук няма нещо доста показателно в старанията на тия “специалисти по костите и черепите” (защото и в най-новата ни история са пращели от удари черепи и са били чупени кости в подземията на зловещата ДС!).

Има и нещо още по-важно обаче: историческата истина е крайно трудна за установяване и дори, бих казал, мистериозна и неуловима. Нещо се е случило по определен начин, за него има факти и свидетелства от най-различен род. Но безпристрастната реконструкция на случилото се в една отминала историческа епоха си остава недостижим идеал за историците поради един решаващ фактор: историята се прави от хора, тя е човешка, пък и времева реалност, и затова неизбежен е оценъчният, субективният момент, а пък намеси ли се той, то картината на случилото се в нашите съзнания няма как да не се изкриви, понякога и до неузнаваемост. Всеки човек по особен начин преживява случилото се преди векове, пък дори и онова, което е станало вчера или дори днес: ние не сме еднакви, имаме различни ценности, и явно не можем по един и същ начин да възприемаме ставащото, какво пък остава за станалото преди много години. Затова в разказите на историците за миналото няма как да бъде изваден “извън скобите” субективният, човешкият, ценностният момент, понеже техен “предмет” е тъкмо една човешка историческа реалност. Всеки по различен начин успява да се вживее в случилото се преди много години и така да постигне някакъв значим смисъл за себе си, който да обогати, разшири или стесни неговия жизнен, пък и исторически хоризонт. Затова неизбежен е плурализмът в една такава наука като историята, трактуваща човешки феномени и реалности: в нея “едното”, “единствено”, “строго научно”, “обективно” и “общозадължително” разбиране е недостижима химера, а пък който иска да ни го налага, използвайки било “аргумента на тоягата” (преди не съвсем много време, при комунизма именно), било високопарни патриотарски лозунги (днес), в такъв винаги трябва да разпознаваме нескривани, спекулативни и нечисти намерения. Явно той не го прави заради “едната свещена истина”, а преследвайки определен интерес, най-често политически. Така че в стореното в тия дни от абсурдни дейци като Гоце и Божо и в прислугващата им “академична” и “интелектуална” паплач, която не се посвени даже да забрани една научна конференция, трябва да си преголям наивник за да не разпознаеш нечист политически интерес. Спекулантите с “българските идеали”, с “нашето национално достойнство”, ония, които не се посвеняват да ровят дори в костите на мъртвите за да се издокарат пред упоения от наивни вярвания и фалшиви идеали наш нещастен съвременник, такива не заслужават снизхождение, за такива няма нищо свято.

Днешният българин вече не е унизен facebook image
Публикувано от: Димитър Тодоров

За приятелството 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.