ДЖОВАНИ БОКАЧО - „ДЕКАМЕРОН” ЛЮБОВТА - „СВЯТО” ИЗКУШЕНИЕ ЗА ПЛЪТТА И „ГРЕХОВНА” СЪБЛАЗЪН ЗА ДУХА
Действително в продължение на десет дни, десет млади флорентинци - седем девойки и трима младежи, надмогвайки ужаса от чумата, дошла като Страшния съд в живота на човека и надвиснала застрашително над неговата съдба, разказват вечната история на човешката любов.
Библейското, като кабалистика на числата седем и три, става оръжие за „греховния” ироничен присмех на Бокачо над аскетичното безкръвие на средновековната емоция. Тя се оказва мнимо смирена, скрила под монашеското расо красивото пъстроцветие на античните любовни страсти. Библейското е надмогнато. Над канонично свещеното се издига природно естественото. Плътски земното „дяволски” се присмива над безсилието в духовния аскетизъм на платоничната любов.
Безплътието на библейския любовен канон се изпълва с греховната, езически разкрепостена, ренесансова любов.
Свободният емоционален избор изравнява хуманната мяра за Красота у мъжа и жената. Идеалът за Афродита, за божествено красивата жена доминира и обсебва човешкото съзнание в епохата на Ренесанса. Универсалното в изживяването на любовното чувство възвръща хуманния статус на жената. Тя има пълнокръвно човешко присъствие. Става реална цел в емоционалните търсения на ренесансовия хуманизъм. Изравнена е по духовна красота и човешко достойнство с мъжа. Свещеното човешко право жената да избира сама пътищата на емоционалните си пристрастия е възстановено. Затова и жените, участващи в повествованието заедно с автора на „Декамерон”, са седем. Имат божествено присъствие Като божественото библейско число седем. Свещена е библейската история за греха на Ева, но свещено е и човешкото право на всяка жена да бъде обичана, да избира и да я избират свободно в полето на любовта.
Библейското триединство на Дух, Отец и Син, представящо водещото мъжко начало в канонично ограничения християнски свят, запазва в ироничен аспект доминацията на мъжа в осветените от Бога аскетични пориви на човешката любов.
Мъжете, участници в повествованието на „ДеКамерон”, са трима. Но всеки от тях изповядва вакханалните страсти не на духа, а на плътта. Над всички ограничения в човешкия живот, наложени от каноните на средновековния християнски морал, се извисява смехът на Бокачо - жизнерадостен и витален, пречистващ съзнанието на читателя от наслоения мистичен страх от Църквата през вековете на средновековно отшелничество и аскетизъм. Смехът е едно от главните действащи „лица” В „Декамерон” на Бокачо. Сякаш цяла Италия се смее над морала и нравите на отиващото си Средновековие. А смехът, присъщ само на човека и смятан от Църквата за „дяволско” творение, е още едно доказателство, че епохите са се сменили. Средновековието е минало, а Ренесансът - настояще. Смехът на Бокачо е искрен, правдив и непредубеден. Всеки се оглежда в смеха на другия и открива негативното в себе си, но това е част от новото хуманно знание за човека. Хуманизмът на епохата е събран и в критерия за смешно, който посочва онова деформирано „лице” на човешката същност, което винаги напомня за себе си в досег с виталните сили на живота и природата. Самият факт, че човекът започва да се смее над себе си и своите недостатъци, говори за високо хуманно съзнание. Човекът търси човешкото у себе си и чрез смеха.
Ако Данте разкрива Ада на мисловните прозрения и философски страсти, то Бокачо успява, чрез виталния ренесансов смях на освободения от библейската догма човек, да види „отвъд” аскетизма на християнския канон огнената страст на плътта, жива под монашеското расо и мнимо скрита зад строгия средновековен морал.