Действително в продължение на десет дни, десет млади флорентинци - седем девойки и трима младежи, надмогвайки ужаса от чумата, дошла като Страшния съд в живота на човека и надвиснала застра­шително над неговата съдба, разказват вечната история на човешката любов.

Библейското, като кабалистика на чис­лата седем и три, става оръжие за „греховния” ироничен присмех на Бокачо над аскетичното безкръвие на средновековната емоция. Тя се оказва мнимо смирена, скрила под монашеското расо красивото пъстроцветие на античните любовни стра­сти. Библейското е надмогнато. Над канонично свещеното се издига природно естественото. Плътски земното „дяволски” се присмива над безсилието в духов­ния аскетизъм на платоничната любов.

Безплътието на библейския любовен ка­нон се изпълва с греховната, езически разкрепостена, ренесансова любов.

Свободният емоционален избор изравня­ва хуманната мяра за Красота у мъжа и жената. Идеалът за Афродита, за божествено красивата жена доминира и обсебва човешкото съзнание в епохата на Ренесанса. Универсалното в изживяването на любовното чувство възвръща хуманния статус на жената. Тя има пълнокръвно човешко присъствие. Става реална цел в емоционалните търсения на ренесансовия хуманизъм. Изравнена е по духовна красо­та и човешко достойнство с мъжа. Све­щеното човешко право жената да избира сама пътищата на емоционалните си при­страстия е възстановено. Затова и же­ните, участващи в повествованието за­едно с автора на „Декамерон”, са седем. Имат божествено присъствие Като божественото библейско число седем. Свещена е библейската история за гре­ха на Ева, но свещено е и човешкото право на всяка жена да бъде обичана, да избира и да я избират свободно в полето на любовта.

Библейското триединство на Дух, Отец и Син, представящо водещото мъжко на­чало в канонично ограничения християнски свят, запазва в ироничен аспект доминацията на мъжа в осветените от Бога аскетични пориви на човешката любов.

Мъжете, участници в повествованието на „ДеКамерон”, са трима. Но всеки от тях изповядва вакханалните страсти не на духа, а на плътта. Над всички ограничения в човешкия живот, наложени от ка­ноните на средновековния християнски морал, се извисява смехът на Бокачо - жиз­нерадостен и витален, пречистващ съз­нанието на читателя от наслоения мис­тичен страх от Църквата през вековете на средновековно отшелничество и аскетизъм. Смехът е едно от главните дейс­тващи „лица” В „Декамерон” на Бокачо. Сякаш цяла Италия се смее над морала и нравите на отиващото си Средновековие. А смехът, присъщ само на човека и смятан от Църквата за „дяволско” творение, е още едно доказателство, че епохите са се сменили. Средновековието е минало, а Ренесансът - настояще. Смехът на Бокачо е искрен, правдив и непредубеден. Всеки се оглежда в смеха на другия и открива нега­тивното в себе си, но това е част от но­вото хуманно знание за човека. Хуманиз­мът на епохата е събран и в критерия за смешно, който посочва онова деформира­но „лице” на човешката същност, което винаги напомня за себе си в досег с виталните сили на живота и природата. Самият факт, че човекът започва да се смее над себе си и своите недостатъци, говори за високо хуманно съзнание. Човекът търси човешкото у себе си и чрез смеха.

Ако Данте разкрива Ада на мисловните прозрения и философски страсти, то Бо­качо успява, чрез виталния ренесансов смях на освободения от библейската дог­ма човек, да види „отвъд” аскетизма на християнския канон огнената страст на плътта, жива под монашеското расо и мнимо скрита зад строгия средновековен морал.

Публикувано от: Елена