ДИМИТЪР ТАЛЕВ. ЛИЧНОСТ И СТИЛ

СТОЯН КАРОЛЕВ

Дали ще ми стигне времето? - питаше се той, когато мислеше върху следващите творби - след Гласовете ви чувам - от поредицата романи за Македония. Времето не му стигна, за да завърши своята прославена поредица, но му бе достатъчно, за да обезсмърти завинаги името си - докато живеят българи под слънцето.

Въпреки това ние му вярваме, когато казваше за излезлите си творби: Много повече остана в мене, в моето сърце. Като жива рана в сърцето ми. С такава рана си отиват от света всички големи художници, защото човешкият живот е винаги кратък за творчески дух. И защото големите художници дълбоко чувстват безкрайността на стъпалата към съвършенството, безкрайните степени на сполука в осъществяването на замисъла. В един разговор за съвременния роман, през 1962 г. в редакцията на сп. Септември, писателят ни доверява, че неговите романи не го задоволяват: Никога не мога да ги напиша, да ги направя тъкмо такива, каквито ги виждам в своите творчески блянове.

Подобни, все по-рядко срещани вече думи на скромност (според силите си, доколкото ми позволяват силите - бяха характерни изрази в изказванията на Талев), подобни думи писателят произнасяше и когато вече творбите му излизаха в огромни тиражи и веднага се разграбваха (те вече влязоха почти във всеки български дом); когато българи от чужбина, от Австралия чак изпращаха писма в Славянския комитет да искат нови екземпляри на Железният светилник, Преспанските камбани и Илинден, за да заменят старите, изхабени от четене, от разлистване и сълзи; когато срещите на Димитър Талев с читателите - почти във всички градове на България - приличаха често на митинги: на тях се стичаха толкова много хора, че изпълваха понякога и площадите край театрите

и културните домове: когато към дома на писателя, на ул. Паренсов в София течаха потоци от писма. Това е обич за обич.

Димитър, Талев беше от онзи по-висш тип хора, които живеят постоянно, непосредствено интимно с живота на народа на родината. Ще се съгласим охотно с думите му, че народът и родината са два живи образа, които човек носи в съзнанието си, в кръвта си, че са в него като топлината на тялото му, жива част от душата му. Но за колцина тези думи важат с пълна сила? Важат напълно за Лазар Глаушев или Райко Вардарски, важат и за създателя им - възрожденец като тях в това отношение. Поразявал ме е тонът на словото му при откриване на музей Яворов. Вижте каква тиха, смирена тържественост се излъчва от него: Сега, когато се отварят вратите на музея за целия наш народ - не случайно и не от любопитство са се събрали тук толкова почитатели на паметта на поета, а сега, в този