Димитър Талев

КРИЛАТАТА КУЛА

Наскоро след обявяването на "хуриета" в Македония нашият град се изпълни с американци. Така наричахме ония нашенци, които бяха прекарали по година-две или повече на гурбет в Америка. Те много си приличаха един на друг. Облечени бяха с еднакви тъмносини костюми, носеха еднакви обуща с широки, издути предници, винаги бяха наконтени с лъскави двойни гумени яки и с яркочервени, зелени или сини връзки, изпъстрени с цветчета. Всичко туй е било купувано, види се, от едни и същи магазини за готово облекло по Стилтон, Детройт, Чикаго. И в обноските на американците, и в техния говор имаше нещо, по което си приличаха те - някакъв чужд акцент и чужди, американски думи, които може би случайно се изплъзваха между зъбите им. Когато пък се срещаха по двама-трима, те винаги си приказваха, кажи го, на американски - важно и на висок глас:

- Гут бай. Олрайт. Салама бич.

Същински американци. Така, докато се изпокъсваха американските им дрехи, и те си оставаха такива, каквито си бяхме всички.

Но Йосиф Зарков не беше съвсем като другите наши американци. Той стоя четири години в Америка и си дойде последен по онова време. И не както другите, с ландони или на кираджийски коне, а с мотоциклет. Това беше може би първия мотоциклет в Македония.

Настъпила бе вече есен. Тая година годежите и сватбите в града ни бяха много повече - "хуриет" беше, а мнозина от американците бяха донесли пълни кемери със злато. Идваха стройници и при по-старата снаха на Йосиф Зарков. Баща му и майка му бяха умрели отдавна, той имаше двама братя, които бяха вече задомени, та сега живееше заедно с по-стария си брат в тяхната бащина къща - малка, сиромашка къща на края на града. На време беше Йосиф, току-що е навършил двайсет и пет години, и хубав беше - тъничък, строен, с руси къдри на високото му чело, с ту трескаво искрящи, ту кротки сини очи. На втория ден след завръщането си той показа вкъщи своето богатство - една голяма купчина златни монети, спечелени с тежък труд в Америка. Снаха му се похвали тук-там и скоро се узна из целия град, че Йосиф Зарков донесъл пълна торба със златни наполеони. Годежниците зачестиха.

- Има време - казваше Йосиф на снаха си. - Друга работа ме чака, по-голяма, по-важна.

Повече не приказваше. Още от малък Йосиф беше мълчалив, затворен. Сега по цели дни стоеше в стаята си над една малка масичка, подпрял глава на двете си ръце или приведен над някакви големи листове хартия, нашарени с чудновати чертежи. Понякога той се развеселяваше, ставаше по-приказлив, но най-често биваше замислен и мрачен, лицето му през такива дни потъмняваше, погледът му ставаше остър и упорит. Това бяха тежки дни за младия момък, ала никой не знаеше що ставаше с него. Често в такива дни той грабваше своя мотоциклет и ние, махленските деца, чувахме още отдалеч пукота на мотора и се спущахме към тяхната улица. Дотичваха деца и от съседните махали - тоя страшен пукот се чуваше едва ли не по целия град. Йосиф се качваше на своята машина, подкарваше надолу по улицата и ние се втурвахме след него с див рев, боси и гологлави, като индианци на пристъп. Из града той се движеше по-бавно. Ала щом излезеше вън, по шосето за Битоля, моторът започваше да ръмжи и да пука страхотно, Йосиф се понасяше с бясна сила напред. След него се вдигаше вихрушка, той сякаш литваше и се изгубваше в облаците. От тия свои разходки младият се връщаше успокоен и отново се затваряше в стаята си.