Романът Железният светилник започва показателно. Силният като мечка Стоян Глаушев е някак отделен от домочадието си, от общите му действия и чувства, все го държаха някак настрана. Това настрана предизвиква уж случайни събития, които отвеждат Стоян на пътя, устремен към неизвестно ново битие. Всъщност на кръстопът, разбиран не толкова като топос на избора или на безпосочието, колкото като ситуация на вътрешния човек, този, който приема битието със сърцето си, този, който превръща безизходицата в себе си, насочва външния свят към лоното си: Който работи, за себе си печели и никой не ти дели залъка. Блазе им на гражданите! И там най-добре можеше да се скрие Стоян - никой нямаше дълго да го чуе, да го види между толкова народ. В Железният светилник кръстопътят изначално е заложен като нескончаеми срещи на различности, при което хоризонтът на пътника постоянно се мести. Всяка ситуация на среща предполага нова чуждост, разкриваща нови и нови възможности за избор. Така Талевият човек още в началото се предпоставя като вечно незавършен, очакващ изпитания, които ще го разширят като кръгозор и ще го мотивират към провокация на чуждите пространства. В този смисъл не само пътят, разбиран като външни срещи и събития, праща послания на пътника, но пътникът праща послания на пътя. Така Стоян се спасява от участта на вечния чужденец, на обречения да се изгуби скиталец. Героят е осъзнал, че светът е множественост от различности и същевремнно е разбрал, че неизвоюването на постоянния топос на личната екзистенция е обричане на безродна и опустошена съдба. След множеството безпосочни скитания из града, Стоян е прибран в дома на Султана, която все скрита и скрито го наблюдава, докато го въвежда в старите хаджи Серафимови сараи като жених. Кръстопътят се е окзал промяна на хаоса, на кризиса, станал е начало и на историческото, и на екзистенциалното време на човека, превърнал се е в културоформиращ фактор на раждане, цялост, хармония. Кръстопътните Стоян и Султана са най-малкото безпосочни и изгубени, обратното - събрали в себе си смислите на миналото и бъдещето, те полагат настоящето в съ-мислие и отварят опита на сритостта. Застанали на кръстопътя пред множествеността от избори, героите вътрешно знаят, че трябва да прекрачат неизвестното, да превърнат многото посоки в една, да извършат прехода от... към. Докато от се познава, изживяно и изпитано е, към е винаги неизвестно, но затова пък е избрано със сърце и в този смисъл към е желание да присвоиш чуждостта и да я направиш от, да я превърнеш в начало и раждане: ... някакъв огън се разпалваше в сърцето й - копнежът й за щастие, грижата за дом, за децата, които и тя, родената жена, трябваше да роди...

Стоян и Султана се женят и така спояват в едно различности. Венчае ги поп Данаил, защото в неговото чисто, човешко сърце грее любов към ближния. Всъщност Стоян и Султана прекрачват само външни, лицемерни и несъществени обществени норми. И двамата са дълбоко традиционни хора, подвластни на българската кръстопътна съдба. Те чувстват със сърцата си, че трябва да помирят противоположностите, да обединят доброто и злото, и чрез тях да дадат смисъл на фактите, на външния свят, който ги атакува с външна неоснователна злонамереност. Кръстопътният човек, обединил в себеси полярностите, вече е поел напред по пътя, пак към неизвестното и новото, но вече с надежда за съзидание: Да се подновиш за нов живот - заръчва Султана на Стоян, преобличайки го като гражданин.

Кръстопътният човек е амбивалентен. Той помни това, което е било преди и знае, че промяната само ще даде посока на нови и нови метаморфози. Кръстопътният човек по принцип е раждащ човек. Така Стоян и Султана раждат деца след деца - всичките гледани с бликнала радост в сърцето или откъсвани от сърцето чрез смъртта. И у децата на Глаушеви се залага вечният кръстопът - единството от добро и зло, границата между битието и небитието, метаморфозите на човека, който от множеството посоки е подхванал една, прекрачвайки промяната и устремявайки се към неизвестното ново. Кръстопътят най-малко означава колебание, а вяра в себе си, скриване в себе си, подчиняване на външния свят на собствения смисъл, фокусиране на посоките и тласъка им напред по пътя на живота. Кръстопътят е граница на различността, а след избора, - извор на ново приобщение, което запомнило старото, метаморфизира в начало. Дъщерите Нона и Манда, женейки се, напускат бащиния си дом със зачервени клепки и сълзи, запомнили завинаги предишния си живот и готови да се върнат към проблемите му винаги щом стане нужда. Но свили свое гнездо, те вече са отделени, отчуждени от предходното си битие, преобърнали са го в ново начало. Приседнали до постелята на ранения Лазар, Манда пак спомена децата си, Нона - злата си свекърва. Толкова и двете са отдадени на новата посока, че Султана злобно констатира: Чужди кучки са те веке, чужди.

От челядта на Глаушеви тия две деца, Лазе и Катерина, й създаваха най-много грижи. Те са в