ДИМИТЪР БОЯДЖИЕВ

Той се самоуби, може би тъкмо защото беше поет, по тая проста наглед, но дълбока причина, която говори за трагическо, безизходно несъответствие между стремежа към живота, носен в душата на поета, и живота на непосредната действителност. Противопоставянето може да изглежда общопознато, но примерът на Димитър Бояджиев разкрива особена дълбочина и смисъл.

Самоубийството настъпва при пълна яснота на съзнанието и макар да има последен повод някаква мъчителна любов, не бележи тясно бягство от живота към неговата противоположност. Бояджиев очевидно не е бил способен на абстракция, която може да даде в инстинкта за самосъхранение някоя философска утеха или, като поет, би му посочила Яворовия път. Без да напусне живота, без да угаси чувството и стремежа към него, той го спря в сърцето си, и сега стихотворенията му откриват как е станало това.

Обещанията на поета да бъде "цъфтящо островче сред бурний от векове бушуващ океан", надеждата, че "ще дойде ден на светли тържества" са нетрайни проблясъци, потъващи в оная "незнайна тма", в която почват дълбоките откровения на поета. Тя отделя стремежа му към живота от самия живот; през нея, "синя утринна омара", участието в него, непосредната радост е завинаги далечен спомен, мимолетно и несъществено опиянение, което очевидно човек не може да си пожелае като същински, достоен за вътрешните ни изисквания живот. Те са tempi passati, наистина привлекателни и мили, но все пак нещо непродължимо и невъзможно като бъдеще, заедно с това неизвикващо особена, непобедима скръб. Ето защо е така чиста радостта в миналото, несмутена от съжаление, нито от копнеж за възобновяване. Отзвучава завинаги само като спомен зовът на Карменчита и същинският живот, неговата дълбока симфония започва с "Елегия".

Безспорно това е едно от най-значителните стихотворения в нашата лирика. Ничия друга скръб в нея не е дала такава жизнена пълнота, такава мистична връзка с поезията. "Елегия" е едно от редките свидетелства за това, че на реалната преживелица е потребен като извор в пустинята поетическият израз, че той е върховна жизнена необходимост и че фактът на неговото съществуване крие безсъмнена метафизична смисъл. Тук почва страшното в поезията на Д. Бояджиев. Щом тази елегия не е една творческа игра, а извор, който виждаме, на дълбоки до вечната тайна води, щом стихотворението може наистина да бъде изповед на такава неизлечима тъга, очевидно е, че тя има в себе си нещо много по-голямо и важно от една лична преживелица, определена от конкретни поводи.

Фактът, че такива признания като в "Елегия" могат да се наредят в стихове, да носят правилен ритъм, да се римуват и прибират в безукорни строфи,