ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - СКРИТИ ВОПЛИ

СПОМЕНЪТ МЕЧТА

Стихотворението е миражно видение, картинно инсцениран спомен. Всеки спомен излъчва тъга дори само с невъзвратимостта си, особено когато е превърнат в мечта. Тогава всичко в живота е изгубено, изпепелено докрай, душата не вижда нищо светло напред, затова се извръща изцяло към миналото. Там щастието е било реално, живо. Оттук идва болката, обхванала изцяло лирическия субект. За него тя е и настояще, и бъдеще. Само споменът е в състояние да я разсее. Но магията му е мигновена. Това определя елегичния тон на творбата.

Жанровото определение елегия идва от старогръцки и означава жалба по нещо изгубено завинаги или недостижимо, изблик на разочарование - любовно, обществено, социално или трите мотива, както обикновено става в действителността, преплетени помежду си. Възникнала в античната литература, елегията е широко разпространен жанр. У нас се явява още във фолклора. Редица народни песни, особено трудовите (например Яна жали девет братя жътвари), са елегии.

Елегиите на Димчо Дебелянов са между най-известните му творби. Те са стон по изгубеното щастие, примирение пред необратимостта на живота, в който за героя има вече само тъга, горчивина, съжаление ... и спомени.

Скрити вопли е глас на човешката мечта, мечта - илюзия - изповед или въображаем диалог с неприсъстващ, но някъде съществуващ събеседник - приятел, любима, сродна душа, която споделя спотаената драма.

Мотивът за мечтата илюзия при Дебелянов е мотив за осъзнатата самоизмама или по-точно за съзнателната самоизмама, така силна, че героят се оставя да бъде носен от полъха на надеждата. Толкова неутолим е копнежът по пристан, светлина и покой, че той трябва да бъде изживян - макар и като въображение. Скрити вопли е лирическо видение на възможното щастие. А то носталгично отвежда към картините от детството. Конкретните образи, сетивни, живи, цветни (старата с нейната усмивка блага, стаята позната...), направо са митологизирани в една обединяваща, неизчерпаемо богата представа, въплътила в себе си отделните детайли като черти на едно лице. Тези черти се размиват във времето иконостасно пречистени, за да се вместят самоизмамно в романтичната стилова поредица - щастие, пристан, утеха. Така първоосновата на илюзията-мечта е всеизчерпващо болезненият копнеж по надежда и опора на духа.

В елегията въвеждащият пейзаж, запазвайки конкретно сетивните си очертания, се разстила като пейзаж на душата - изтерзана, измъчена, разочарована, уморена, изгубила устоите на живота си. Последна искра надежда мъждука там някъде назад в миналото, където всичко е чисто и светло, миражно красиво. Епитетите спазват една емоционална гама (тихи, плахи, безутешни, скръбни, нещастни, черна...). Споменът извиква раздвижени картини, които се застъпват една с друга, обогатяват се с нови детайли като мозайки от едно видение, сякаш озарено от светлината на старата икона. Никъде Дебелянов не е така предметно конкретен, така сетивно осезаем, земен. Подробностите от всекидневието придобиват реликвено, чисто духовно внушение (бащината къща, старата на прага, безсилно рамо...). Образите са познати, близки. Едновременно присъстват в руслото на националната ни литературна традиция, но и извън нея - вече като знак, символ на една духовна драма.

Още встъпителният стих: Да се завърнеш в бащината къща..., е своеобразно поетично обръщение, по смисъл, не по граматически изказ. То разширява границите на личностното внушение. Местоимението е във 2 л., ед. ч. (ти с плахи стъпки),