ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ- ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ...

ПЪТЯТ И СПОМЕНЪТ

Споменът е завръщане в миналото, припомняме на желаното. Единствено там мечтите се сбъдват. Споменът е отношение към миналото. Той пряко се свързва с мотивите за пътя и пътуването в художествената литература. Пътят е метафора на живота, а пътуването към неговия смисъл, макар и в условен план, дава възможност на човека да открие своята идентичност. Пътят се свързва и с изпитанията, през които преминава човекът, търсещ себепознанието.

Пътят и споменът за миналото са основни теми в творчеството на Димчо Дебелянов. В Да се завърнеш... споменът е осмислен като жалба по нещо ценно, изгубено в миналото, отказ от реалността, завръщане към едно високо и желано преди. Спомнянето е своеобразен път, възраждане на една минала реалност. Актът на припомняне е духовно събитие, провокиращо екзистенциални размисли. То осмисля битието на лирическия субект в настоящето, компенсира усещането за самотност и чувството за изгубеност. Завръщането към спомена е единствен изход от бездуховното настояще, съдба и избор за човека в елегията на Димчо Дебелянов. Миналото е осмислено като ценно и пречистващо, противопоставено е на едно принизено и грозно сега.

Човекът в художествената литература е различен от другите чрез условността на действията си, които са изживени като реални. Лирическият АЗ в Да се завърнеш... се самозаявява в света на творбата чрез спомнянето. Така се постига оценностяване на припомнянето, то е спасение от празнотата на настоящето. Споменът е бягство от реалността, пътуване към миналото. Елегията на Димчо Дебелянов силно въздейства с фолклорно-митологичните и библейските реминисценции. Мотивът за завръщането на човека към едно високо и желано преди препраща към митологичното осмисляне на отминалото сакрално време. То е пристан на високи пориви и мечти. В българския фолклор завръщането се свързва с ходенето на гурбет. У Димчо Дебелянов завръщането към миналото е от екзистенциален порядък. То е единствен изход за героя на творбата от самотата и скиталчеството в настоящето. Темата за самотата и скиталчеството на човека в модерния свят препраща към текстовете на Христо Ботев - На прощаване, и на Иван Вазов - Немили-недраги. Ако за героите на двамата автори самотата и скиталчеството са наложени от обстоятелствата, то за лирическия субект в Да се завърнеш... те са съзнателно избрани. Героят на Дебелянов сам напуска грозната реалност, избирайки спомнянето като основен модус на съществуване. Именно тук откриваме убедителни аргументи на тезата за безусловната ценност на миналото и акта на припомняне.

Към важни идейни внушения води и визията на спомнянето. Времето и мястото на спомена пораждат светлата гама на чувствата, близка до сакрално значимото. Интимността на спомена получава емоционален ореол. Реалността чезне, стапя се в духовното безплътие на изплувалия спомен. Пред храма на душата, осветен отминалото, вечерта смирено гасне, нощта е тиха, не нарушава покоя на оживелия в съзнанието спомен. Пораждат се асоциации за уют и спокойствие. Лексемата приласкае алюзира скрита от света нежност.

Бащината къща" е цел на споменното завръщане. Домът е сакрално пространство, превръща се в условен олтар в храма на спомена, изпълнил със синовен трепет душата на лирическия герой. Към такива идейни внушения отвеждат и присъствието на майката, и иконата в дома. Пораждат се асоциации за чистота, извисеност,