ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - "СКРИТИ ВОПЛИ ", "ПОМНИШ ЛИ..."

ЕЛЕГИИ ЗА РОДОВИТЕ КОРЕНИ

ЛИС 8 клас

Сред представителите на новото модерно поколение поети в нашата литература от началото на XX век особено място заема творчеството на Димчо Дебелянов. Нежното звучене на неговата лирика се ражда както от елегичната тоналност на творбите му, така и от специфичната им образност. Дебелянов е поет, който неразривно е свързан с драмата на своето поколение, с трагизма на неговия живот -жертва на съвременната му действителност.

Поетическата изява на Дебелянов има свой свят и свои художествени критерии. В неговата лирика близкото, познатото, уютното и своето - това са споменът, сънят и блянът, а чуждото", далечното и неуютното - това е житейската реалност. Сред най-добрите лирически творби на поета, които илюстрират тази негова позиция, са стихотворенията Скрити вопли и Помниш ли.... Художествената идея и на двете стихотворения разкрива различни състояния на човешката душа по пътя й към родното.

В Скрити вопли Дебелянов рисува пътя към пространството и времето на своята душа. Това пътуване е като душевен плач, скрит вопъл. То има съкровен характер и художествено формира мотива за пътуването, който се свързва с библейския мит за блудния син. Обект на изображение е образът на родовите корени. Условната посока на завръщането е художествено проектирана към бащината къща, т. е. към оня образ от материалния свят, който символизира изконното, родно пространство. Мотивът за завръщането се превръща в художествен проблем със свое поетично време, което е конкретизирано - вечерта е синоним на прехода от ден към нощ. Образното присъствие на вечерния сумрак е неуловимата лирическа .среда, в която бавно чезне и угасва рязката граница между светлина и мрак. Внушението за несъзнателност и неволност на изживяването е пластично и смирено. Плавен е ритъмът в смяната на душевното настроение. Така се раждат тишината и спокойствието на лирическия унес, в който споменът оживява. Душата разтваря тихи пазви, за да приласкае лирическия АЗ. Споменната реалност на поетичното изживяване се затваря в пространството на родния двор. Образът на майката внася интимност в лирическия унес и споменът извайва лика на старата икона. Това е скъпият свят на родното, носен в душата на печалния лирически странник. Той винаги е с него, мислено се завръща към спомена за бащината къща и стаята позната, които реално живеят в тъгата на лирическия герой.

В Дебеляновата творба образът на майката е не само спомен, но и блян, лирическо видение. Елегична е съкровената интимност на словото. Изповедта на лирическия герой е изпълнена стиха, спокойна тъга. Болката е овладяна. Споменът обгръща страдащата душа на незавърналия се. Скрити вопли се изтръгват от молитвения шепот на лирическия АЗ пред старата икона. Поетическите видения са сетивни, материализирани от лирическия унес и споменната реалност.

Образът на стаята позната е спасително убежище за душата, която най-сетне намира своята окончателна, бленувана, родна последна... пристан и заслона. Едновременно с това достигане до житейския предел идва лирическият заник, който осветява с умиращия светлик в прегръдката на вечерта плавно стелещия се мрак в човешката душа. Отново болка и тъга обгръщат лирическия герой. Те докосват духа до споменния миражен свят на родното. Завърнал се е героят чрез болката на духа. Между лирически АЗ, майчина усмивка блага и бащина къща застава одухотвореното поетично пространство на спомена. Завръщането към спомена е изход и излизане от реалностите на живота, а плавното угасваме на светлината, дошла от възкресената споменна реалност, е завръщане към житейската действителност. Лирическият герой остава с елегичния унес на спомена по родното, възкресил образите на бащина къща, майчина усмивка блага в стаята позната със старата икона.Мотивът за елегичното завръщане към корените на родното присъства и в Дебеляновата творба Помниш ли....

Поетът създава един сходен и същевременно различен от този в Скрити вопли образ на спомена. Той е извикан още в първия стих на стихотворението:

Помниш ли, помниш ли тихия двор...

Образът на родното - тихия двор - се завръща чрез все по-ясно открояващите се звукови очертания на спомена. Оживяват гласове, които имат свое цветово изражение, свой символен цвят.

В стихотворението Помниш ли... преобладават звуковите образни послания. Първото от тях - тихия двор - представя съкровеното родно пространство не като зрителен, визуален спомен, а като звуков. Сякаш лирическият герой се вслушва в спомена. Бащината къща сега вече оживява. Тишината има звук, в пространството на спомена се чува нейният глас. Той извайва образа на белоцветните вишни. Символиката на белия цвят носи внушения за просветлена тъга. Затова и в композиционното разгръщане на