ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ... "

ОБРАЗЪТ НА РОДНОТО - СКРИТ ВОПЪЛ НА ДУХА

Дебеляновата творба Да се завърнеш... е вътрешно огласена от скрития вопъл на лирическия герой по скръбния образ на родното. Той е свиден спомен за безвъзвратно отминалото време, което присъства като носталгия по роден дом и близки. Органичната връзка на човешкото съзнание със света на родното е неизповяданата тайна на сърцето, която е вътрешно емоционално ядро на пожеланието за завръщане в споменната реалност на родното. Тя е извикана от паметта, но и от душевната глъб на лирическия герой. Интимното послание на скрития вопъл е пронизано от лиричното прискърбие на осъзната печална участ. Лирическият герой е обречен на незавръщане, но сърцето пожелава досег до скъпия спомен за родното. Извиква неговия образ в гаснещата от тиха скръб човешка душа, странстваща сред залязващите отблясъци на скъпи спомени от миналото. Те създават молитвено настроение за духа на лирическия герой, който изплаква молбата си - скръбен вопъл на сърцето:

Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни.

Ронят" се спомените. Носталгията по света на родното се задълбочава. Проблясват мили образи, зримо е усещането за досег на съзнанието до съкровената тайна на сърцето. Споменът за бащината къща оживява при раздялата с последните припламващи светлини на отиващата си привечер. При раздяла с миговете на току що преживяно настояще се завръщаминалото. То е смирено и с всеки изминал ден се отдалечава от мигновението на болката. Превръща се в постоянно усещане за тъга. Споменът за родното е изтъкан от настроения, акварелни полутонове на чувствата, приглушен стон и неясен смътен говор. Той е тих пристан за духа.

Деликатен е стихът на Дебелянов, извикал импресията на спомена, изваял сред скръбния вечерен декор от настроения образа на бащината къща - единствен материален знак сред поетичните видения на духа. Скръбта е ласкава и нежна, а припадащата нощ - съкровено интимна с усетите на родното. Вечерният здрач се стеле, споменът става плътен и осезаем. Докосва съзнанието и лирическият герой потъвасред ласкавото прискърбие на родната нощ. Тя е единствената символна среда за реален досег със сенките на миналото, Когато мракът отнема болката, пречиства тъгата, лекува от скръб душата.

Тъмният здрач на нощта е място за среща със света на родното, приласкал скръбни и нещастни. И душата притихва сред светлата скръб на неизплакания вопъл на сърцето. Смирена и пречистена е тъгата на изповедните слова:

Кат бреме хвърлил черната умора, що безутешни дни ти завещаха -ти с плахи стъпки да събудиш в двора пред гостенин очакван радост плаха.

Споменът разговаря с отхвърлената като тежко бреме просветлена скръб на сърцето. В този странен ,,договормежду минало и настояще лирическото съзнание на Дебеляновия герой заема средищно място. То е раздвоено между спомена и реалността. Лирическият герой присъства като наблюдател, но и като участник в изповедите на минало и настояще. Изживява скръбните настроения на печално странстващата душа в света на спомена и на безутешните дни от настоящия миг - живот. Радостта е плаха. Лирическият герой долавя плахите й стъпки в тишината. Те отекват сред тихото прискърбие на сърцето, което не вярва в реалността на събудения спомен. Чужда е радостта за сърцето на печалния странник. Отчужден и дистанциран от образа на родното, лирическият герой се любува на спомена. Той е чакан и желан гостенин-радост плаха - за сърцето, готово да се потопи в нереалността на миналото, да преживее миражната среща с родното. Затова и образът на бащината къщасе отдалечава от споменната реалност на действието, акварелно избледняват лиричните й очертания в художественото