ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - СКРИТИВОПЛИ

КОПНЕЖ ПО РОДНОТО

В основата на своята елегия Скрити вопли Димчо Дебелянов поставя темата за родното. Пример за фабулна поезия, творбата се възприема като миниатюрна и дълбоко емоционална лирическа повест за въображаемо завръщане в родния дом и като изповед на съкровено влечение по ценности, изграждащи духовната и нравствена атмосфера в него.

Копнежът по родното е обективиран в душевни състояния и преживявания, болезнен размисъл и в образни представи. В предметно отношение домът присъства в пространството на родното с проблемно натоварени ключови думи - бащината къща и нейния праг, с двора, със стаята позната и старата икона, а в символно - с иконописното присъствие на майката. Стилизацията на образа носи внушения за сакралност на майчиното присъствие. Пространството на родното в поетичния унес на лирическия АЗ става свещено. Превръща се в олтар за душата, в пристан и заслона за скрития вопъл на духа.

Лирическият АЗ, който се слива с поета, а чрез ти-глаголните форми става и лирически говорител, изживява романтично нежно своята мечта по спокойствието и хармонията в родния дом, битуващи в детските му спомени.

Поетът не се е стремил към външни, словесни ефекти. Тишината и спокойствието в стихотворението са не само елементи от обстановката. Лирическият герой жадува, копнее да се потопи в техните живителни води:

Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне и тихи пазви тиха нощ разгръща да приласкае скръбни и нещастни.

Още тези първи стихове омайват, респектират и въздействат с плавността на словото, хармониращо с неуловимото оттегляне на светлината и настъпването на нощта. Във визуално отношение всичко е притаено, а в слухово - всичко е приглушено. Одухотвореният образ на нощта подготвя възприемането на най-характерното за майката, очакваща своя син, печален странник: нейната всеопрощаваща майчина прегръдка Този образ става осезателен и близък чрез израза, в който се повтарят метафорично и описателно форми от прилагателното тих: тихи пазви тиха нощ разгръща. От своя страна, възприемането на лирическия герой като победен от живота и по християнски смирен пред съдбата (смирено влязъл в стаята позната), се подготвя от метафоричния израз вечерта смирено гасне". Това смирение имплицитно преминава през следващите стихове и става определящо за самохарактеристиката печален странник, осъждаща отлъчието от родния дом, прекъсването на родовите корени, но и приобщаваща го към всички скръбни и нещастни. Така по косвен път се стига до внушението, че отдалечаването от бащиното огнище Като топос, съхраняващ родовите ценности, води индивида до вътрешна и житейска драма. Копнежът по родното е въвел лирическия герой в едно нереално време, несъществуващо - и най-драматичното - невъзможно за реализиране време на завръщане в бащината къща. Страхът от пробудата е намерил израз отново в повторени форми -сега на прилагателното плах", употребени като метафора на трепетно очакване и на боязън да не бъде събудена приспаната действителност. Пътят към сбъдването на мечтата, минаващ през двора, назован от Дебелянов тихия двор с белоцветните вишни