Който е влизал в родния дом на Димчо Дебелянов в Копривщица, скътан зад високия зид сред зеления покой, ще може осезаемо да си представи разочарованието на младия човек от не-гостоприемството на големия град, а и на живота изобщо. Тази лична драма е трайна тема в поезията на Дебелянов. Но тя далеч не е строга автобиографичност, а стон на романтична душа, разочарована, измъчена, съкрушена и Въпреки това съхранила копнежа по добро, красота и топлина.

В тази елегия лирическият субект живее единствено с виденията на детството. Те са друга реалност, там всичко приема пречистени очертания, контурите се размиват и за поета спомените се превръщат в недостижим, навеки изгубен идеал.

Стихотворението е изградено върху един разгърнат контраст: миража на отминалото и болката от настоящето. Без да е изявен граматически, контрастът се налага съвсем отчетливо и в психологически, и в образен план. Той е противопоставяне между две душевни състояния, породени от две противостоящи ситуации: от една страна, тихия двор, тихия дом и белоцветните вишни и от друга, заключеник в мрачен затвор. Образите са пределно познати, обикновени, конкретни. Запазват своята реалност и същевременно придобиват многообхватна символност. И ако мрачен затвор е по-често срещан в поезията ни образ, то белоцветни вишни остават в българката литература, завинаги свързани с името на Димчо Дебелянов като романтичен знак на всичко не докоснато и чисто, което за поета присъства само в спомена. Наред с тези образи, едновременно конкретни и символни, откриваме и други - абстрактни и пак символни (светлия хор, / хорът на ангели в дните предишни).

И както в Скрити вопли, и тук в тъжната изолация на поета все пак съществува някаква близка душа - глаголните форми, четири пъти повтореното помниш ли, са интимно въпросително обръщение във второ лице единствено число. Този някой ще го разбере, защото е имал същата съдба, а нищо не свързва така дълбоко както общите мигове в детството. Но действително лице ли е този някой?! Има ли го наистина? Или поетът е толкова самотен, че го измисля, за да сподели с него болката и разочарованието, и нежната топлина, която се разлива от миналите дни. Посвещението (на Мара Карловска) при първата публикация на творбата през 1914 г. в никакъв случай не би трябвало да се възприема буквално.

За пореден път в поезията си Дебелянов се докосва до условната реалност на спомена и съкровените тайници на духа, способен да съхрани всичко скъпо, което подклажда живеца на собственото съществуване. Това е поезия на духовните внушения. Психологическият заряд на думите далеч надхвърля конкретното им значение и събужда неизброими асоциации, които прескачат времето и пространството. Прякото значение и асоциативните отправки се преплитат в минорната музика на този поетически шедьовър. Дебелянов непрекъснато ни връща към едни и същи образи и мотиви. Повторенията допринасят за своеобразната вълнообразна мелодия в напълно сходните по постройка строфи и тя сякаш подсеща за житейската повторяемост - там лирическият АЗ се блъска без изход и надежда, без воля за съпротива във водовъртежа между настоящето мрачен затвор и спомена-илюзия белоцветните вишни.

Творбата е разгърната изцяло в психологически план. Скрити вопли - също. Но там се очертава специфичен лирически разказ - героят мислено се завръща в бащиния дом и картините на детството са фиксирани в поредица земно конкретни детайли (старата на прага, безсилно рамо, стаята позната, старата икона...). В Помниш ли, помниш ли ..." липсва какъвто и да било намек за разказност. Миналото е маркирано с