Първите отпечатани стихотворения на Димчо Дебелянов се появяват през 1906 година в малкото списание Съвременност - цикъл от пет малки творби. Заглавията им подсказват основните чувства, които вълнуват и ще вълнуват младия поет, основните теми в малкото му, но цялостно и оригинално творчество: На таз, която в нощи мълчаливи, Когато вишните цъфтяха, Малинен дъх разпръсват твоите устни, Скри се слънце златно зад горите, Аз ще го запазя първото писмо. Последните му творби са от така наречения фронтови цикъл (Тиха победа), а сред вещите му са намерени непечатаните Един убит и своеобразния му собствен реквием Сиротна песен. От ранната младост (10-годишен) до зрелостта си Димчо Дебелянов живее типично по балкански маниер и твори като поет на всички времена, поет на общочовешките страсти и търсения. Роден в малка Копривщица, той живее не богато, но сред запазения възрожденски български дух, сред подбалканските занаятчии и търговци, давали и даващи векове наред мило и драго за наука и просвета, на ползу роду. На девет години загубва баща си и с цялото семейство се премества в Пловдив, където учи до 1904 година, другарува с Людмил Стоянов и Константин Гълъбов. Следват две години в Първа мъжка гимназия в София, участие в редколегията на ученически вестник, прояви като рецитатор. От този период е и прочутото му изпълнение на Елате ни вижте, когато хвърля в очите на присъстващия и, естествено, заел почетно място княз Фердинанд Вазовото обвинение: Вий, тлъсти Велможи, от нази гоени... Следват дълги години на лутания и търсене на препитание, на насъщния - почти година в метеорологичната станция,известно време като стенограф в общината, във вестници, във върховната сметна палата. Неспокойният му дух не го задържа дълго на едно място. Както пише в едно писмо от 1910 година: Ден из ден умирам като човек, защото глупея, издребнявам и оставам назад във всяко отношение. Това го тласка и към типично балкански вариант на бохемско съществувание - компании, кръчми, нощни забави. Бил е набит, здрав, с буйна брада, веселяк, можещ по цели нощи да обикаля по заведенията и да тревожи столичната полиция. От друга страна, в същото писмо виждаме различен човек: ... заедно с упадъка ми се увеличава и вярата в някакво чудо в бъднините, разцвет на сили, които само временно са били спрени... Това, от което ме е най-много страх, е възможността да изгубя дори и способността да оценявам изгубеното и да жалея по него. Тази душа, разкъсвана между ежедневието и вярата, между грозното съществувание и красивите чувства, между спомена и бъдещето, разкрива себе си в прекрасните носталгични и меланхолични стихове на поета - скептик, романтик, искрен и честен човек. Сам Димчо Дебелянов признава и обяснява причините за тази двойственост на битието и душата (разговор с Димо Сяров, записан от него): ... Много пъти съм чувствал как душата ми царствено се устремява към висините. Но в същото време към девствената чистота на моите блянове посягат мръсните ръце на скритите в дъното на душата ми човешки пороци. Като личност, поетът търси вината за грозното в света най-напред в себе си, в собствените си типично човешки грехове, наследство на вековете и обществото.

Първото прозрение за несъвършенството на хората, за желанието на ограничените, на филистерите, както е определял този тип хора поетът, да смазват, да унищожават всяка свобода - лична, народна, духовна, виждаме в стихотворението Пловдив, филистерството е било проява на еснафство, меркантилизъм, материалистична оценка и преценка на света и човечеството, основа на съюзяването на духовно ограничените в така