Единомислието по отношение формулировката на предмета на диференциалната психология има своите основания и е научно-обусловено. Диференциалната психология още от създаването си е почти напълно свързана с прилагането на тестове. Това обстоятелство има двоен ефект:

-_От една страна се прокламира само ефектът от изследванията, а ограниченията на получения резултат не добиват популярност, на тях не се обръща внимание. Ограниченията включват информация за това какво не бива да следва от даден тест (като обществен резонанс), в кои групи не бива да се прилага той и т.н.).

Но прилагането на един метод налага отпечатък на една определена безпроблемност, т.е. тестът съдържа едно самореализиращо се фалшиво пророчество - очакването на един резултат реално формира перцепцията за резултата или най-малкото се пресъздава формата на очакваното. Всичко останало остава извън вниманието.

-_От друга страна изследванията по диференциална психология са специфични и по отношение на друг аспект. Заостреността на вниманието върху индивидуалните различия или върху групите може да създаде впечатление, че различията са ултимативни. Така се заличава общото между хората - социалните стереотипи.

ПРОБЛЕМИ на диференциалната психология:

Диференциалната психология се интересува от разнообразието, изследвано на основата на същите теоретични конструкти, предложени от общата психология и разгледани като универсални за човешката природа. Следователно има две гледни точки върху едно и също нещо, а именно човешкото психично съдържание:

-_общата психология се интересува от общите тенденции;

-_диференциалната психология се интересува от разнообразието, заключено в общите показатели, както и от факторите, които поддържат различията.

В този си вид диференциалната психология изглежда като служебна дисциплина. Трудно е да се говори за специфичен предмет и методи. Едва когато диференциалната психология се откаже от работата "на парче", а формира собствена теория и обект - теория за индивидуалността на основата на системен модел, както и специфични методи, с които да се установи промяната в ингредиентите, когато говорим за взаимодействия между тях в границите на отделната индивидуалност, едва тогава диференциалната психология може да се разглежда като самостоятелна дисциплина.

В общата психология (по нейни данни) са налице знания за всички, но не и за конкретния човек. В диференциалната психология се изработват методите, с които отделният човек се изследва. Тук работим със същите дименсии, с които работят другите клонове на психологията и отчитаме доколко дименсиите са валидни и вярни за отделния човек. Всичко, което правим в диференциалната психология обаче го взимаме като "средно". Така знаем много за "всички", но много малко за отделния човек и всъщност усредняваме.

III._Психология на индивидуалните различия и психология на индивидуалността.

IV._Методи на диференциалната психология.

Както споменахме, трудно е да се говори за специфичен обект и методи. В диференциалната психология се използват два основни метода:

1._Прилагане на тестове (follow up study) - върху цяла популация или група.

2._Лонгитюдно изследване (longitude study) - върху един и същи индивид или група.

(27.10.1995)

Въпрос_2. ИНТЕЛЕКТЪТ КАТО ИНТЕГРАТОР ЗА КОГНИТИВНАТА СФЕРА. ФУНКЦИИ НА ИНТЕЛЕКТА. КОНЦЕПТУАЛИЗАЦИЯ НА ИНТЕЛЕКТА (основни теории и подходи при изследване на интелекта).

I._Първи стъпки в теоретизирането на проблематиката.

Теориите на Галтън, Бине и Щерн са разгледани в първи въпрос.

II._Факторен подход.

1._За автор на факторния анализ се счита Чарлз Спирмън. Той предполага, че всички индивиди притежават общ фактор на интелигентността G (но всеки един от индивидите го притежава в различен размер) и множество специфични фактори S. Индивидът може да бъде определен като умен или не, в зависимост от размера на фактор G, с който разполага. Факторът G е изцяло отговорен за равнището на изпълнение на всякакъв вид задачи и особено на решаване на айтемите в тестовете. Специфичните фактори на интелигентността S са отговорни за изпълнение на отделните видове задачи - аритметични, за пространствени отношения и др. Интелигентността на тестирания индивид ще отразява едновременно две неща: 1)_размаха (размера) на фактор G; 2)_равнището на развитие на отделните специфични фактори. Например изпълнението на аритметични задачи често е функция от фактор G и от специфична математическа способност.

Други психолози подлагат на съмнение съществуването на общата интелигентност. Те вярват, че тестовете за интелигентност пресъздават някакъв набор от умствени способности, които са относително независими една от друга. Метод за получаване на по-прецизна информация относно способностите е т.нар. факторен анализ. Тази математическа процедура се използува за определяне на минималния брой фактори, необходим за измерване на интелигентността. Това става на основата на модела на корелациите между различни тестове. Основната идея е, че тестове, които корелират във висока степен, измерват една и съща способност. Факторният анализ на набор от тестове показва колко разграничими фактора влизат в мрежата на корелациите и какво е факторното тегло на всеки от тях, както и каква част от общата вариация на тестовете обяснява всеки един от факторите.

Въпреки разнообразието от скали, Дейвид Уекслър вярва, че "интелигентността е обща способност на индивида да действа целенасочено, да мисли рационално и да се справя ефективно със собственото обкръжение".

2._Луис Търстоун се противопоставя на Спирмън и го критикува по отношение на идеята за общата интелигентност и за нейното влияние. Търстоун смята, че интелигентността може да бъде разграничена на определен брой първични умствени способности. За да се дефинират те, авторът прилага факторен